Индия - Хималаите 2017 › превалът Пин Баба

Напазарувахме в Реконг и стигнахме до Кафну по единствения възможен, но малко сложен и главозамайващ начин. След серпентините Теди обяви, че нямало начин И да се спусне надолу в последната отсечка с автобуса. Припомних й този допълнителен стимул за мотивация малко преди превала Пин Баба. Оказа се, че изобщо не бяхме сами. Малко след нас се движеше бенгалска тройка с гид, готвач, мулетари и добичета, огромна холандска група с още по-сложна логистика и единствените двама индийци, които видяхме сами да носят раниците си. Бяха студенти с нахално тежък инвентар, но липсата на финанси се компенсираше от безкрайният им ентусиазъм. Дошли с моторчетата си до Кафну и след прехода щели да се върнат обратно на стоп. Респект! Наличието на толкова хора обаче някак си не помагаше в навигацията - винаги тръгвахме първи. След Кафну нямаше и повече села без да се броят колибите на овчарите. Разчитах само условно на техните напътствия, тъй като познавайки добре баирите и пътеките си, те смятаха, че и за нас е все едно дали от точка А до точка Б ще минем през две дерета, през две била или плавно по реката... или по склоновете с най-много трева? Първи и втори лагер бяха видими и логични, но на трети палатката ни цъфна наклонена и то доста над полагаемото й се място. Дали изобщо сме в четвърти лагер, бе въпрос, чийто отговор намерих чак след двучасово лутане из огромна долина. Бях оставил раницата при Теди и имах силите да изследвам на километри напред всичко, наподобяващо пътеката от следващия ден. Безуспешно се върнах и почти стигнал до отправната тераса, я намерих на 200 метра над себе си. Бяхме на правилното място, но междувременно Теди се бе притеснила защо ли ме нямало. Едва когато опънахме палатката пристигна авангардът на бенгалците и се паркира точно до нас. Надойдоха и мулетата и готвачите, изникнаха столови и тоалетни – само холандците окъсняха, не намериха повече равни места и спаха през едно дере. В деня на превала всички вече бяха будни, когато потегляхме, но пак тръгнахме с час преднина. Пътечката се следваше лесно до снега, а там започнаха чуденките. От трите варианта напред веднага отписах левия. Изглеждаше директен, но стръмен, с много сняг и под отвесна каменна стена. Много по-сигурен ми се стори заобленият ръб в дясно, след който набелязах черни скали като ориентир. Мъглата съвсем не ни помагаше в начинанието, но скоро доближихме черните скали. И напред се откриха два кулоара, които трябваше да траверсираме странично, точно когато в ниското зад нас се показаха и първите добичета. А те пъплеха по левия вариант. Има неща, които няма как да прецениш. Много бавно и с много зор подминахме проблематичните склонове, а след час те ни събраха с катърите. Нуждата от навигация поне вече отпадна и малко след превала видяхме мулетата да спускат снежния склон по гъз, спирайки с предни копита. Този ден стана доста дълъг и постоянно изникваха нови дилеми от най-различно естество. Едва след 12 часа бяхме на Бара Болдър с предварително напълнените от по-чиста река 4 литра вода, достатъчни ни и за вечерта и за утрото. Поради релефа, умората, потта и честите въпросителни не бях носил зимните очила постоянно. През нощта се появи характерното сълзене и болка. Често излизах от палатката да мия очи в студения поток, а първата падаща по небосклона звезда донесе същевременно и радост и болка. Но най-щастливата гледка се разкри на идния ден, когато от ниското приближи стадо. Загледахме се и постепенно стана ясно, че това не са крави, а якове и по някое дзо (кръстоска между як и говедо) - следователно бяхме в Тибет. След още час-два се откриха и типичните квадратни бели къщи с равни покриви от дебел слой земя и слама, малки изписани дървени прозорци и шарени вратички.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia