Индия - Хималаите 2017 › Гориганга

Ждрелото на Гориганга е нишката, свързваща Мунсияри и граничния пост в Милам. Още с навлизането в него стана ясно, че там някъде, след дни ходене се издигат грамадите от снежни седемхилядници, към които бяхме тръгнали. Подобен пресечен терен и подобно дълбоки ждрела бях виждал единствено около Чачапояс в Перу, а Гориганга не е по-пълноводна от Уткубамба и джудже в сравнение с рио Мараньон. Пътят след село Лилам зачезна, към края му бяха нахвърляни огромни бели пластмасови конструкции и разглобени метални пейки и парапети, а сглобените пейки и парапети по пътечката над реката ни подмамиха да продължим по нея. Подминахме водопад и каменна къщурка, движехме се на 10 метра встрани от реката и 100 метра над нея, но нямаше ни хора, ни животни. Цареше мистично спокойствие. През месец май селяните се завръщат с добитъка до най-далечните махали на долината, оправят мостовете, каналите и къщите си и сеят примерно картофи по оскъдните терасирани площи. Дъждовният сезон е дошъл най-късно в края на юни, извалял се е обилно след още 2 месеца и чак някъде октомври преди снеговете селяните обратно зазимяват всичко и потеглят с животинския инвентар надолу. ИТБП също напуска позициите си – през зимата ги заменят военните. Походихме повече от час, но едва след като седнахме да хапнем се появи първият кумаонец – метър и петдесет и черен като тамил. Живеел до реката, видял ни как минаваме над къщата си и дошъл да ни каже, че пред нас има свлачище и ще ни бъде трудно... много трудно. Наводненията от 2013 си били казали думата и тук, но имало друга пътека, през билото, някъде горе - там бил маршрутът за хора и катъри. Благодарихме и отново се добрахме до Лилам - след общо 3 часа живописно, но никому ненужно мОтане. Слънцето вече прежуряше ужасно и точно някъде по обяд подминахме първата дхаба (място с възможност за храна и преспиване; казвам място, тъй като понякога няма постройка) над селото. Ако знаехме, че ни чакат още 800 вертикални метра, щяхме да продължим по-прохладно на другата сутрин. А и раниците бяха от тежките – мамка им. Към три се показа последната порта. Още не свикнал на хималайски мащаби и на прима виста предположих, че за 20 минути сме горе... но с храната и почивките минаха други 2 часа. Общо-взето разказахме й играта на предполагаемата пътечка до Богдияр за има-няма 12 часа и много преди да наближим Богдияр. Проблем донякъде бе и че нито съм виждал свястна карта на планински дял в Индия, нито съм чувал някой да е виждал.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia