Индия - Хималаите 2017 › Епилог

Село Мудх е едно от живописните села в Спити. Не е чудно, че крайната цел на маршрута ни бе завладяна от голяма израелска група и няколко по-малки индийски, дошли тук от низините. Къщите са не повече от 20, но нито една не е запусната и място се намери за всички. Евреите спяха до късно, а през деня заедно готвеха, свиреха и пееха на дюшеци в трапезарията. Единствената ранобудна членка на кибуца се наместваше по развиделяване на покрива и изпълняваше йога ритуалите си. А докато простирала по същото време, Теди чула (може би даже усетила) и мощната, тържествена пръдня, ознаменуваща края на медитацията. Духовното и материалното се преплитат и допълват - ом мани падне хум. Дори само лаици - и ние можехме да се похвалим с подобни, жизнеутвърждаващи резултати. Наоколо има също манастир и самотен въжен мост, а от селото тръгва и пътеката за 10 дневния трек към долината Парвати. Но вече почти нямахме ни газ, ни време. Не намерих огромни разлики между Спити и Ладак или Занскар. Хората са същите тибетци, къщите им са почти сходни, дърветата тук са по-малко, но иначе селското стопанство отново не се различава. Спити е само доста по-миниатюрен; липсват и кашмирските мюсюлмани. Манастирите и храмовете са сравнително малко, но манастирът Кий примерно е 15 вековен старец и значимостта му е не по-малка от тази на Алчи, Ламаюру или Хемис. Мусонът вече бе стигнал Мумбай, но силата му почти никога не е достатъчна да прехвърли и до Спити или по на север, така че се радвахме на изключително приятно, сухо, топло и стабилно време. След Каза се спуснахме с обичайните индийски катаклизми към Манали, а само след ден бяхме и в Амритсар. Жегите станаха непоносими, но набързо пристигна така разхлаждащият всичко цар-дъждец, продължил с дни. Локвите му сигурно все още не са изсъхнали, а като най-голям феномен и за капак на пътуването ни, съвсем случайно и без помощта на модерните технологии, в Делхи отново срещнахме Пракаш – млад брамин, комуто подарихме едно от шалтетата си още в Манали. Теди му предложи да споделят обща чиния с паста, а той отказа с пояснението, че само преди стотина години било кощунство даже индиец (от мъжки пол) да наблюдава как се храни браминът. Беше весело с Пракаш, а той ни даде и единия от браминските си телефони, за да държим връзка, докато се опитвахме да напъплим Кутуб Минар без входен билет. Е... не ни се получи и вечерта Пракаш потегли с влак към Хайдерабад, а ние – с метро към летището. Там секюритото ми конфискува запалката, а аз най-нагло я счупих пред очите им. Което пък им създаде повод, да ме запишат за последен път в един от милиардите си индийски тефтери... за символичен край на пътуването.

← предишна

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia