Представите ни за всичко наоколо са никакви, заимствани или лични, а най-често смесица от тези три категории. Липсата на собствени впечатления, комбинирана с любопитство и доверие задвижва и крепи гигантския конвейр на медиите, бълващи предимно стереотипи от тази или онази чужда гледна точка. Обикновени документални кадри едва ли не рекламират Египет с атентата от Луксор 1997, а страни като Либия, Сирия, Ливан и Судан се спрягат само в контекст с бомби, самоубийци и зелени знамена. Редките аспекти на някаква невоенна дейност се свеждат до деца, умиращи от глад и рояците мухи по тях. Преди да тръгна често ми задаваха въпроса – “Не е ли опасно там в момента?”, а на леснодостъпно място в багажа, аз също бях скътал характеристика на арабски, адресирана към всички “Скъпи приятели”, описваща ме като “добър човек”, уважаващ баща си и респектиращ арабския морал и вяра. Никой не можа да ме убеди, че египтяните определено са приятелски настроени към чужденците, освен личните ми впечатления впоследствие. Сега аз си задавам въпроса, колко от пътуващите до Германия, знаят броя на чужденците, убити от скинари през последните 10 години или примерно факта, че немската Темида едва след 9 години започна процеса по нацистките пожари в Росток 1992. Но ако прекалената консумация на подобна информация само засилва несигурността в една въображаема държава, то игнорирането на информация също създава рискове.