Белият човек (имайки предвид липсата на индийски загар) задължително трябва да се разходи още първия ден из Конот плейс. По пътя до там ще го спрат множество навлеци от гарата, просячета ще пъплят по петите му, рикшаджии ще го задяват приятелски, ваксаджии ще се умилкват като котки около обувките му и доброжелатели ще му препоръчват „държавни” туристически бюра, които както всичките милион други ще се опитат да му организират хотел, такси, гид и шофьор - ако може - за идните няколко години. На по-свенливите индийци е достатъчно да дадат непоискан съвет – „Защо не отидеш в Кашмир/Агра/Канякумари?” – сякаш само си чакал да стигнеш до Делхи и да се разходиш из центъра, за да скалъпиш програмата си. Ние търсихме газ, но магазинът вече се бил преместил от тази престижна локация - може би малко след смъртта на Раджив Ганди. Опитахме да изкопчим по-целенасочена информация, но това бе невъзможно и за 2-3 часа се оказахме в кв. Ладжпат Нагар - без особени изгледи за успех. Накрая намерихме интернет и за 5 минути изясних нещата по телефона с шефа на друг магазин на другия край на града. Така целият ни първи ден отиде в търсене на газ (заветните 2 бутилки по 450 г. престижно кръстени по арийски - Ханс), а вторият – в купуване на автобусни билети. На втората вечер предоволни цъфнахме на Ананд Вихар и потеглихме към Алмора – с автобус „класа ординарна”.