Индия - Хималаите 2017 › Тенденции

Който иска да ходи натам - ще трябва да побърза. Споменах, че между Рилкот и Милам има ново шосе. Все още неасфалтирано и вдигащо прахоляк, но по което вече пъплят камиони и техника. Не знам какви са плановете, пусковите срокове и как то ще се провре по склоновете (сипещи камъни лятото, сковани от лед зимата и обилно напоени между тези два сезона), но перспективата е след най-късно 5 години до село Грангар да стига автобус. А после за някакви си 3-4 часа да се качиш с малка раничка и телефон, фосфоресциращи цвички и селфи стик на базов лагер. Индия е пренаселена и това се забелязва дори в отдалечените долини. Наличието на път до Милам има по-скоро военностратегическо значение и не е чак така насъщна потребност... но за допълнителна информация - индийците от 2-3 години откриват планините си като място за отдих. Процесите, характерни за алпийските страни от началото на 20-ти век или алековите инициативи едва сега стигат до субконтинента. Планинарски туристически агенции никнат масово, а един 7 дневен преход с агенция е от порядъка на 200 евро – така че и държавата, и частниците проявяват жив интерес. Където могат горските събират по 400 рупии на ден, някои погранични листове (по принцип безплатни) вече също си имат цена. Привидна инфраструктура се гради към модерните дестинации, набързо и с якостта на картонена кула. Курортът Манали може и да побере 1 лакх индийци, но задръстванията към него (с епицентър централният му мост) вече са с часове във всички посоки. Ще са нужни десетилетия, ако изобщо някога цялата конструкция бъде балансирана спрямо темпа на развитие. Преди да достигнем тези краища и може би от прочетените пътеписи, имах съвсем различна и много по-възвишена нагласа за места като изворите на Ганг и Ямуна или Ришикеш, Кедарнат и т.н. Свети води, въжделения на митологията, садута обитаващи пещери – романтиката е мъртва или поне - с входен билет. Или просто... вече някъде другаде.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания