Сиера Невада дел Кокуй › Ритакуба Бланко, 5400 м.н.в.
И да не ви казвам в колко станахме. Южният кръст все още искреше, а остатъкът от небето също бе отрупан със звезди, така че и двамата се нахилихме, заредихме с чай и потеглихме. Той с малка раница, а аз с торбичката за петхилядници, висяща под дървения пикел. Пресякохме реката сравнително бързо, а после пътеката тръгна стръмно към облаците. Времето се разваляше, но постепенно, така че и когато стигнахме до каменната зона (> 4400 м) все още не мислехме изобщо за връщане. По тези паралели ледниците започват от около 4800 м и той ясно се виждаше в далечината, а когато стигнахме до него навлякохме екипировката и оставихме торбите без да ги скрием. В началната част на леда имаше малко цепки, но в 8 сутрин всичко е адски стабилно и емоции нямаше. А видимостта намаляваше и намаляваше. Оставаха ни само два часа път и дирята бе ясно очертана с подметки от предните дни, така че започнахме само да следваме стъпките, оглеждайки се все пак за пропасти от към север. Ритакуба Бланко е изключително полегат (от запад) и технически лесен, но на север от него е по-ниският Ритакуба Негро, за който вече си трябват въже и джаджи. Само в най-горната част първенецът на района показва нрава си – на юг има стръмна пропаст и сурнеш ли се в нея – ще спреш адски болезнено на 800 м по долу. А последните 20 метра от склона са с наклон около 50 градуса и падането от там завършва в достатъчно широка дупка, която ще те изплюе от глетчера след стотина години. На върха снимах Безименния и към 10’30 поехме надолу. Вече едвам виждахме къде газим, а в началото на ледника се разминахме с група от около 15 души, повечето от които деца. Колумбиецът си поговори с тях и каза – това са адски бедни хора, а после в снега се виждаха следите от гуменките им, заедно със следите от пръстите им. На края на ледника установихме, че раницата му и торбата ми липсват и тъй като не носехме нищо ценно оплакахме само калъфите на очилата си. Но бутилките също ги нямаше и като кучета дълго близахме камъните, по които се стичаше вода. Така слязохме обратно в Кабаняс – времето вече не ставаше за нищо. Аз почнах да готвя, а колумбиецът поговори с шофьорите на трите автобуса от паркинга и единият от тях се съгласи да ни вземе. Докато супата опитваше да заври, посъбрах палатката и багажа, който ми бе останал, а след малко се появи групата бедняци, слезли скоропостижно от горе. Оказа се, че това е дом за безпризорни деца от Богота, които заедно с възпитателите си били дошли тук на почивка, а ние се качихме в техния автобус… заедно с тенджерата с попара. И двамата бяхме изгладнели като зверове и ометохме всичко, друсайки се по пътните дупки, а след 6 дни в планината сме имали и така окаян вид, че възпитателите на безпризорните ни почерпиха с бисквити и шоколад. После питахме дали не са виждали торбите на ледника и от джобовете на децата изникнаха и калъфите и шишетата и другите краднати вещи. Добро е всичко, което свършва добре – колумбиецът замина директно за Богота, а аз останах в Кокуй, хапнах наденици, изкъпах се и се хвърлих в леглото. Събудих се по навик в 5, но планината я нямаше. И пак заспах.
Снимки от всички пътувания
 |