Сиера Невада дел Кокуй › Хотелчето

Дойде време за тръгване, излюпих се в 5 и след половин час хванах лечерото, поемащо по криволичещите пътища над селото. А този нов за мен вид превоз (преустроен американски училищен автобус) събираше в бидони млякото (лече – исп.) от всички съседни ферми и след 15 много бавно изминати километра спря почти до входната врата на хижата. Мома Лиляна се показа, а и Хуан Карлос явно вече й бе звънял по телефона, защото екипировката ме чакаше почти готова в едно прогнило бунгало. Е… котките бяха като устата на наркоман – без предни зъби и само с 6 долни, палатката (3-местна) не се заципваше, но можеше да се затвори (след 5 минутен сложен инструктаж) и само газта работеше наистина безупречно… Реших да не взимам пикел, тъй като набързо скроеният маршрут за идните дни включваше пребиваване само на два петхилядника – на втория и на шестия ден. Колумбийците са изключително прями хора и Лиляна се съгласи с мен. Да – каза тя, карай без пикел, но все пак си носи поне тояга – Пан де Асукар (5100 м) е леко стръмен в последната си част. Подонатъпках раницата и тръгнах с всичките му там такъми и килограми към първи лагер, известен под името “хотелчето” (4200 м). Вече имах нужната аклиматизация от десетдневния престой в Андите над Мерида, така че дробовете ми дишаха леко, а по някое време все още по пътя ме задмина и ПСС-то на местните. Предния следобед някаква група се разхождала без котки по ледника – ясно е какво става в такива случаи, а този от тях без счупените крайници стигнал до хижата и викнал “помоооооощ”. Във всяко ПСС си има по 1-2 магарета, но тукашните служби се състоят 100% от катъри, които при нужда могат да обиколят целия масив и да покрият доста голяма територия. Пътеката се смали в долината на река Лагунияс, а навсякъде наоколо се показаха фрайлехони. Странното бе че най-високите екземпляри на тези растения (стигащи само до около метър във Венецуела) тук бяха ~ 3 м, а те не растат с бързината на бамбука и много от тях, въпреки крехкия си вид са устояли на суровия климат столетници. Листата им са изключително меки и изкушават към страшна свинщина ако не си носиш тоалетна хартия… добре че ручеите и водата наоколо са в изобилие. Малко преди да стигна се скъса презрамката на раницата ми – още на първия ден. Явно килограмите си казваха тежката дума, но Хитър Петър си беше взел игла и конец и стигайки до мястото за палаткуване разигра сценки от „храбрия шивач”. Естествено е, че тук няма никакво “хотелче”. Това е само една поляна, а даже водата е на 5 минути и през три възвишения. Но мястото е много закътано и опънеш ли се в ниското няма да усещаш поне вятъра, вдигащ иначе вълни по езерото. И докато шия раницата и оправям скъсаните ремъци на котките (Хитър Петър си носи и ремъци) ще отделя малко думи за времето. Северните Анди са една прекрасна планина с ужасен климат, а сезонът е горе-долу от Декември до средата на Януари. Щастливци сме ние с нашето планинско лято и поредиците от безоблачни дни – от около 25 дни тук имах само 2 изцяло слънчеви, 2-3 изцяло дъждовни дни и един потоп на Невадо дел Толима (друг преход). Обикновено слънцето се виждаше само до около един часа, после имаше малко мъгла, после се изваляваше, понякога падаше суграшица, но вечерното небе ставаше чисто, за да блесне южният кръст… Общо взето нощните алтернативите са равностойни – ако ти е студено (и небето е безоблачно), утре ще е хубав ден, ако пък е топло – те чака дъжд на сутринта.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia