Сиера Невада дел Кокуй › Пан де Асукар, 5100 м.н.в.

Станах в 5 – времето с панорамните гледки на километри наоколо трябваше да се измуфти докрай. Събрах на челник палатката и раницата, сложих ги в един найлонов чувал, който скрих зад камъните, така че и сам трудно го намерих в последствие. Все пак мястото тук е като кръстопът, а наред с убийствата Колумбия е напред и в световните статистики по кражби. Предния ден забравих да си взема тояга от там, където растяха дърветата, а сега щях да се поозъбя в търсенето й ако не бях намерил на 4200 м леко къс, но подострен самоделен дървен пикел. Сложих котките, ръкавиците, очилата и малко вода в една платнена торбичка, промуших пикела през дръжките й и като овчарче тръгнах с нея нагоре. Екипировката бе налице – дръжте се петхилядници… След хотелчето пътеката се заизкачва стръмно по камъните. Там и най-аклиматизираните дишат като с белодробен оток, но само след час на по-равното сърцето намалява метъл ритъма си, а очите се пълнят с гледки към отвесните стени и ледниците във високото или сипеите и езерата в ниското. От пред се откриха Пан де Асукар и Дяволския Зъб, а Ритакуба Бланко (5400 м) от програмата за 6-ия ден се видя на километри на север. Към 8’30 бях на ледника, там сложих ръкавиците и очилата и пак скрих останалото зад един камък. Снегът беше като бетон рано сутрин, така че се вървеше лесно и бързо… стига да знаеш пътеката. Оглеждайки от долу ми хареса южният склон, но после видях че под самият връх там става отвесно, а за северните склонове трябваше да се заобиколи една голяма скала над Дяволския Зъб, която ми се стори далеч. Мислих, мислих и кво измислих – да вървя директно нагоре, пък ако стане много върло да подсека там на едно място и готово. Така почти щях да изляза да полегатия северен склон. И то наистина стана върло, а с тези котки без предни зъби и с дървения пикел не можех да напредвам уверено. Забивах по 2-3 пъти всеки крак, после забивах с ярост пикела (идеално къс за този наклон – мамка му), а снегът не мръдна и в един момент реших да погледна надолу и се видях в чудо. Бях в горната част на нещо като шанца за ски скокове, а резервният ми вариант също отиде на кино – явно бе невъзможно да се прецени стръмнината от долу. Снегът искреше като шампанско и най-разумно ми се стори, като съм се захванал за хорото – да го играя до край. Когато се качих над стръмния склон и краката започнаха да стъпват по-нормално видях първи човеци в ниското, а пред мен се откри дълга, но за късмет не особено широка цепка. Минах по леден мост над нея, който преди това не подаде на няколко удара с пикела и малко след това излязох на пъртината, идваща до тук от Дяволския Зъб. Нагоре всичко беше играчка и дори и в последната част на Пан де Асукар нямаше изненади. Когато съм сам обикновено не качвам последните 2-3 метра от върховете. Правя го от респект към планината, допуснала ме до себе си, а снимките с трибагреници са ми чужди. В меланхолично настроение приемам този ритуал като саможертва, а ако съм по-нагъл просто си казвам – не ритай падналия. Към 10’30 започнах спускането и по пътя се разминах с човеците, които видях в ниското. Група от 6-7 души, с очила, но без котки и вързани с въже през кръста на разстояние МЕТЪР един от друг – вървяха като синджир роби. Учудващо голяма е бройката на такива хора, които без никаква планинска култура се разхождат над 5000 м в Колумбия. След това пристигнах малко гладен в хотелчето, намерих раницата и обилно заредих с калории. Оставаха ми само два часа спускане до следващото езеро и втори лагер – Квадратното езеро (4100 м). Когато стигнах и опънах палатката даже задуха силен вятър, който набързо я изсуши – поне нямаше да я мъкна и утре мокра.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

Ден 8 - Форт дю Порталет или как да се пазим от испанците!

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia