Сиера Невада дел Кокуй › Долината кохинес
Отново бяхме в 5 на крак. Поглеждайки навън видяхме само облаци и още преди тръгване се изсипа дъжд. Палатката си засмука полагащото й се, а водата в притоците на езерото бе леко червена от минералите наоколо. Първата порта ни отне доста време заради мокрите, гладки камъни в подножието, но после се проясни и гледките станаха здрави. Не знаех с какво темпо движи колумбиецът и на няколко пъти продължавах напред, сбогувайки се с него, но често губех пътеката и пак се срещахме. Единствената маркировка тук (и много често из Андите) са каменните пирамидки, които трудно си личат на фона на всички останали камъни. Но по някое време пред нас се разкри огромна долина в зелено и колумбиецът каза – това са кохинес. За пръв път виждах нещо подобно с толкова огромни размери – тераса може би 4 x 2 километра под снежните върхове, където реката се разливаше нашироко. Минаването й щеше да е свързано с много кал и газене, ако нямаше тези странни и добре дошли растения, които подобно на мъхове (или кухненска гъба) виреят на мокрото и са достатъчно здрави, за да издържат теглото на 1-2 души. Колкото по-зелен и пресен е цветът им, толкова по-устойчиви са кохинес, но тежко ти ако стъпиш на кафяво растение – два пъти затъвах почти до коляно. Минахме долината за близо час със скокове и балансиране и отстрани сигурно сме приличали на възрастни с раници, които си играят на дама, а после времето пак се развали и заваля обилно и падна мъгла. Колумбиецът остана да спи на езеро Аведжанал (4300 м), за да се наслади на стената на Ритакуба Бланко на другата сутрин, а аз продължих, минах още една порта и две езера и направих импровизиран къмпинг, когато дъждът стана непоносим. Поне нямаше нужда да съм около река…
Снимки от всички пътувания
 |