Индия - Хималаите 2017 › превалът Рупин

И поглеждайки назад - може би така стана по-добре. Сега оценявам шансовете ни за успех през Ламкхага на не повече от 10%. За най-читав алтернативен превал обявих Рупин. Ето как би изглеждал въображаемият ми дневник от него.

Ден минус първи, Нетвар - изненадващо е, че изобщо сме тук. Клатихме се 8 часа на автобус и после още час – прави в друг автобус, пълен с трекери. За щастие слязохме много преди крайната им дестинация. А като награда за мъченията ни, се оказахме в село, на километър преди поста на горските. Финтирахме ги умело и по стълби се спуснахме в долината. Капнали сме и не можахме да напазаруваме, но поне опънахме палатката. Вярно – около нас бушуват орди палави деца, даже местна баба се провря под платнището за да хвърли едно око вътре, но сме на равно, а до нас има чешма. Запознахме се с гид от „Индия хайкс”. Качвали през превала по 20 човека дневно.

Ден нулев, Дхаула - станах рано, върнах се до пътя и напазарувах за прехода. Изборът бе трагичен, но поне намерих ориз, туршия и зелени билки. После препакетирах фъстъците и стафидите от многобройните им 30 грамови пакетчета в човешки порции по килограм. Беше ужасна жега и децата полудяха от любопитство. Стомасите и червата ни са все така окаяни и точно по тази причина решихме да тръгнем към по-ненаселени региони. Мина обяд и след 3 километра спря джип. Хвърли ни на края на пътя. След моста над Рупин открихме дхаба и неочаквано добре зареден магазин. Допълнихме и разнообразихме дажбите, намерихме даже нескафе. Трекерите са доста, наистина... и все индийци.

Ден първи, край реката – теренът е песен, но стените от другата страна на Рупин подсказват какво ни чака. В Сева минахме лагерите на трекерите, а скучаещите им готвачи ни черпиха чай. Усещаме респект към себе си, вероятно защото не разчитаме на готвачи, гидове и носачи. Подминахме красив дървен храм. Малко след селото, дървено мостче на приток на Рупин разделя Утаракханд от Химачал Прадеш – щат, който веднага прекръстихме на Химачал Пърдеш. След 15 минути опънахме палатка.

Ден втори, Джака – странно е, но след първото ни изкачване се показа път. Нямаше го на картата. Идвал до тук чак от Рору и продължавал още малко на север. Подминавайки Джискун спряхме за чаша чай при приятел, с когото сякаш се бяхме запознали много по-отдавна от вчера. Съпругата му е изключително красива. Със сходни черти, почти като сестри са и повечето други жени наоколо. Вече сме доста високо и пътечката на места е изсечена в скалата. В село Джака намерихме стая за 300 рупии. Вярно, вода няма никъде и трябва да си я поискаме от стопаните, но пък има тоалетна. По дърветата висят медни пити, дивите пчели жужат.

Ден трети, поляната Сарувас – първи дъждовен ден. Добре че се намират надвеси, където да починем и да хапнем. Прехвърлихме се по дървен мост над Рупин, но реката вече е кротка и послушна. Малко се озадачих при вида на първия постоянен лагер на агенциите след последното село. Нямаше място за нито една допълнителна палатка - дали и нагоре ще е така? След гората гледките станаха безумни, навлязохме в стройна долина с отвесни стени. Водопади плющяха и от двете й страни. Площта на Сарувас се оказа поне квадратен километър. Даже групите ни подминаваха, защото избързали с ден и половина напред се оказахме на поредния междинен лагер.

Ден четвърти, лагерът над водопада – Всичко беше по ноти до близкия лагер под водопада. Но представите ми, от къде се минава за горния му край, славно бяха разбити. Добре че, подранили групи ни подсказаха посоката, иначе щяхме да забием из скалните нирвани. Първо минахме реката, но не точно където трябва, а по снежен мост малко преди първите прагове. След това траверсирахме странично един дълъг и не доста приятен снежен склон, по който минаваха само носачи. За туристите имаше съвсем друг още по-дълъг, но по-утъпкан и безопасен маршрут. Отнесох си сутрешната порция конско от Теди, но поне стигнахме до по-равна територия. От там тръгнахме по сняг, вече достатъчно размекнат, за да не прави впечатление. И бяхме над водопада. Ядохме обилно, което хич не сложи край на диарията ми. Напротив – дрисках точно 6 пъти в палатката на близката агенция. По земята й се търкаляха пикел и лопата – две незаменими сечива за естетическото оформяне на лайнени дупки.

Ден пети, Сангла – първата група трябваше да тръгне в 5. Разпитах ги предния ден и решихме да тръгнем след тях, но преди вторите. Хем някой да утъпква пред нас, хем при нормално темпо да изпреварим неминуемите задръствания. На последния лагер бяхме около 60 души. За да не спирам и то точно когато няма как, глътнах два имодиума. Повървяхме нагоре с носачите, а те почиват често, но също и кратко и след 3 часа бяхме под превала. Последните 100 вертикални метра са с наклон около 40 градуса. Нямаше да има зор, ако имахме котки, но как да носиш котки, които от 2 месеца ще ползваш само 2-3 дни? Все пак тълпите си казаха тежката дума. Първата група вече бе минала, а гидовете на втората, въоръжени с пикелите от кенефите изсякоха допълнителни стъпала. Не бе лесно, но постепенно се справихме и когато поредният гид провеси въже в най-стръмния последен участък, аз се изнесох на ляво с тежката раница и под аплодисментите на сеирджиите се набрах по скалата до горе. Викнах на Теди, а тя инстинктивно знае кога да ме следва (и кога не) и после се прегърнахме на превала. Напускахме Гархвал, а от северната страна се показа Кинур с емблематичната си двойка – върховете Кинур Кайлаш и Джорканден. Северните склонове бяха много по-полегати, повечето от тях спуснахме по гъз, а на поредната дхаба взех още 1 имодиум и продължихме. Едва когато в първото село намерихме и туристи от Делхи, готови да ни спуснат с джипа си към Сангла се изтегнахме на една поляна. Теди хапна, аз само пих чай. Стомахът ми не позволяваше повече.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания