Индия - Хималаите 2017 › Утаркаши

Няма да пиша и дума за Ришикеш, но доста преди да стигнем ниското, градчето Карнапраяг определено ни хареса. Живописно разположено на сливането на разноцветните Пиндари и Алакнанда – две реки, които след стотина километра се събират с третия гигант Бхагирати, образувайки още по-знаменитата Ганга. Май и юни освен месеци за сватбени церемонии са и индийските месеци за почивка, така че почти навсякъде с трудности и само след много – фул, фул, мистър – намирах хотелски стаи. Да не помислите, че съм пропуснал и сватба – бях поне на танците, предхождащи церемониалното запътване на младоженеца към къщата на булката – озвучени от петчленен оркестър с местния аналог на гайда (в Кумаон) и подвикванията на вихрещи се предимно дебеланки в сарита. Бащите на бъдещата двойка ми наляха традиционните за такива поводи сутрешни 200 грама ром, малко преди с бяла сватбарска шапка и засмян до уши да подам апликация за разрешителното за Нанда Деви. Ако някъде чуете музика и тъпани през тези два месеца (а то е неминуемо), просто тръгнете натам - ще ви посрещнат като най-знатни гости. Следващата значима спирка по пътя ни бе Утаркаши. Нищо не би ни накарало да спрем точно там, ако не бе поредното разрешително. Тръгнах към Индия с планове за превала Ламкхага – рядко минаван, дори от индийски планинари. И началната, и крайната му точка са военни гарнизони, така че нямахме шанс да се промъкнем незабелязани. Дори само за да спрем и нощуваме в Харсил ни трябваше пограничен лист. В офиса на ДМ Утаркаши издаваха най-различни разрешителни, но най-вече за масовите преходи около Ганготри. А превалът Ламкхага липсваше в онлайн-списъка, така че просто цъфнахме на място. Питаха как ни е хрумнала точно тази идея и явно не знаеха какво да ни правят, така че за старт ни пратиха към горските – нашите стари познайници от фронта. Ходихме 3 километра до горските и съвсем изненадващо и без усложнения или пари, те дадоха зелена светлина – официално подписана, подпечатана и с входящ номер. После ходихме при нотариус и подписахме „дас рупи пейпър” (заверка за десет рупии), документ чието предназначение вече ми убягва. Нотариус всъщност липсваше по време на процедурата (не ни поискаха и паспорт), но щял да дойде след час, така че засега не платихме нищо. Върнахме се в магистратурата и там почнаха едни забежки от канцелария в канцелария и от плъх на плъх до момента, в който се появи повелителят на печатите и от една масивна папка на бюрото му се появи документ. Според този документ групи от чужденци се допускали в района, само ако са поне 4-членни. За преводач от някъде изникна местен гид, борещ се от години да премахне пърмитите за чужденци точно там, но това допълнително усложни ситуацията и в крайна сметка индийският наместник на Шива и гръмовержец на Утаркаши отсече, че изобщо няма да допусне чужденци в своите светилища – може би според друга от многото папки. Теглихме по една майна, и на магистратурата, и на горските, които ни помогнаха и на нотариуса, комуто не платихме пък даже и на преводача, въпреки искрената му съпричастност и като резултат от тези 2 дни отворих схеми на алтернативните превали. Предвидливо, незнайно как или защо - също носех няколко от тях с нас. Ставаше дума за прехвърляне на билото, разделящо водосборните басейни на Ганг и Инд.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания