Индия - Хималаите 2017 › Неволи

По обед на ден девети бяхме обратно в Мунсияри. Починахме още ден, хапнахме, изпрахме, изкъпахме се и свежи-свежи продължихме към Багешвар. По права линия разстоянието до Тхал е сигурно 10-15 км, но пътят до там е точно 72. Взехме го за 3 часа по несвършващи серпентини. По улицата (наистина единствената) на Тхал мина погребална процесия. Тръгнал да търся банкомат и да видя кладата, към която се бе запътила процесията, минах по тесен мост. В средата му имаше бик и разминавайки се с него и някакъв джип, бикът ядосано вкара рог между ребрата ми. Аз пък му вкарах долен ляв в главата - за щастие без да бъда линчуван. Малко след моста наистина се видя разгарящата се около тленните останки на починалата клада (ако трупът е увит в бяло - това е мъж или вдовица, но червеният цвят значи жена, умряла преди съпруга си; подобни условности помагат също, ако силно желаеш по халката в носа да разбереш от кой край на Индия идва жената, която си решил да заговориш). След няколко часа пристигна и автобусът от Питорагарх, даже имаше празни седалки, но щастието ни продължи само до придруженото с характерен звук счупване на кардан. По шосето почти не минаваха коли и може би 2 часа с интерес наблюдавах как шофьорът и кондукторът, сумтящи около многобройните, изпадали и събрани от асфалта чаркове се мъчеха да оправят повредата. Едва когато с чук пробваха да получат ключ №20 от ключ №21, окончателно ми светна да сменим превозното средство. Но човек се учи от опита си и на второто счупване на кардан (след около месец) за точно пет минути бяхме хванали стопа. Целта на спирката ни в Багешвар явно е била само още по-жестоко да се продрискаме, а по нататък с доста перипетии се оказахме на изходната точка за езерото Рупкунд. Примирих се с тълпите от бенгалски туристи в джипове под наем, все пак из планината такива неща не бият на очи, а и обикновено сме събрали палатката и тръгнали още преди другите да се събудят. Но капката преля, когато човек в униформа ме привика в канцеларията си. Каза, че ни трябвало разрешително от горската управа, чийто представител бил самият той – о чудо на чудесата! Контрирах, че езерото е на 4700 м.н.в. в казан с вечен сняг и доста над горския пояс, но той смело се хвърли в атака - искайки сумата от 400 рупии... на ден. Промълвих смирено, че няма как предварително да знам колко дни ще останем и не съм склонен да платя, но без хич да се трогне, горският поднесе формуляр, а аз поставих капака на кратката ни беседа с думите – „Е тогава... довиждане”. После говорих с местен гид (с него даже се сприятелихме), от когото разбрах, че и той си кихал по 1000 рупии на клиент, но решението вече бе взето. Самият факт, че някъде в планината се плаща за определена отсечка ми е достатъчен да заобиколя всичко в радиус от 10 км. Съветът на гида бе – Утаракханд е по-комерсиален, но в Химачал Прадеш няма да имате подобни мъки. И следващият ни преход наистина бе между тези 2 щата.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания