Индия - Хималаите 2017 › Мунсияри

Още в началото на Май стигнахме до Мунсияри. Това малко градче на 450 км от Делхи (24 часа с автобус) е отправната точка за планински символи като Нанда Деви или глетчера Милам, а през няколкодневния си престой успяхме да хвърлим по едно око на петовърхия хребет на Панчачули, обикновено покрит с облаци в предмусонния сезон. Времето през май/юни е доста по-нестабилно спрямо алтернативните септември/октомври. Гледките са рядкост, дори и за ранобудниците, а снегът понякога все още прави проблеми. Единственото предимство на май/юни са малко по-високите температури, но ако можех да избирам винаги бих предпочел следмусонния сезон. Оказа се, че пътеката към Нанда Деви била „отворила” преди няколко дни, а господарите й всъщност са местната управа (накратко ДМ - дистрикт магистратурата) и също ИТБП или индо-тибетската гранична полиция (която е парамилитаристична организация). Въпреки, че за околностите не е нужен пограничен лист (ИЛП - инър лайн пърмит), ИТБП проверява дали разрешителните (изписани на хинди – съдържанието им не ми е известно) са подписани и подпечатани предварително. След което записва данните от паспортите в едни прословути индийски тефтери, каквито се срещат по всички постове и които изгниват там неотворени повече. Трябва да спомена с няколко думи и храната, която понесохме. Идеята бе да изкараме по месец с всяка голяма бутилка газ, така че вземахме само неща, приготвяни по-чевръсто от агне по хайдушки. Имахме късмет с добре зареден магазин в Алмора, където ни изненадаха с консерви (кашкавал и туна), някакви енергийни барове, а също и фурми и мед на килограм. Даже лукс стоката – тоалетна хартия. Но по-принцип, нещата намиращи се навсякъде са двеминутните нудъли или поха-та (индийски уникат от предварени люспи ориз – също двеминутни). За овкусяване и на най-малката сергия се среща масала (ще я ненавиждам до края на дните си), люто-пресолената-туршия-концентрат (мисля да пропусна изобщо туршията поне тази зима) и едни зелени треволяци, които богатата фантазия би оприличила на спанак. Нескафето се намира под въпрос, също и сушените плодове (на хинду-английски това понятие се отнася и за ядките), но фъстъци има навсякъде (поне в опаковките от 30 грама), кашу, орехи или шамфъстък също, с цена на килограм надвишаваща тази на скромните ни хотелски стаи. Шоколадите са скъпи, но често намирахме превъзходни и евтини стафиди и общо-взето не сме закъсвали за храна дори на дългия десетдневен преход. В края обикновено се спускахме към ниското с остатъци от само 50 гр. фъстъци/стафиди, така че или сме били предвидливи или сме напасвали трапезата и дажбите според остатъците си. Сега като гледам кантара и липсващите 10 кила, сигурно е било второто. Но газта ни стигна почти до края на юни, а след това намерихме нова в Каза и окрилени от попълнението варихме нагло и ориз и картофи. Най-вкусната ни вечеря беше варени картофи с лук, лимон и ЦЯЛА консерва туна за двамата – вече изглежда смешно, но същата вечер мучахме от удоволствие с часове, полегнали, блажени и неподвижни като анаконди.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания