Планинският релеф на щатите Утаракханд и Химачал Прадеш налагаше през тези 2 месеца да се пътува с автобус. Е – позволявахме си и волности от сорта на камиони, стоп и споделени таксита, но основно се придвижвахме с автобус. Не знам колко километра минахме, но часовете със сигурност са над 150. Наличието на кандила, талисмани, декорирани слонски глави, тлеещи въглени, осморъки статуи и димящи билки на предното стъкло не е случайност – 2 пъти чупихме кардан, на няколко пъти изживяхме ритуалното „многочасово разминаване с возило в насрещното”, а колко гуми сме пукали – няма начин да помня. Когато средната скорост бе над 25 км/ч – щастието преливаше от погледите ни. Пътища из планините има хиляди и тези пътища се строят с размах. Около Рилкот даже бяха докарали и техниката и всичките му там багери и валяци с хеликоптер и след като си пълзял няколко дни из шубраците покрай мулета, селяни, кози и овце, закрачваш гордо десетина километра по прашлясал път, свършващ в нищото също така ненадейно. Но не наличието на пътища е изворчето на мъката. Плачевното състояние на автобусния парк също не е. Според индийския държавен стандарт широчината на планинския път трябва да бъде около метър и петдесет и два – или точно колкото да се разминат 2 камиона. През 200 метра и задължително на завой понякога широчината е с две допълнителни педи. Най-важният урок, които съм научил през годините (естествено извън учебните институции) е да свършиш работата си максимално добре и максимално до край - спрямо възможностите и опита си. Всяка несвършена работа се завръща отново и отново към теб, особено ако няма към кой друг. А в Индия дори мащабни проекти като пътища, язовирни стени или линии на метрото се предават готови на примерно 60%. Цели генерации са обречени да затрият времето и нервите си дали като шофьори, пътници или строители, защото по-бавен от лошия път е само пътят в ремонт. Някой индийски стратег ще отговори, че при милиард население, аршинът за успех не е свършената работа, а заетостта на хората. И наистина – ако за 10 км път са нужни да речем 15 квалифицирани работника, около тях ще се мотаят и стотина местни селянки (наречени „лейбърърс”), клечащи около трасето и чукащи камъни по методи от зората на бронзовата ера. Но тогава защо изобщо са нужни пътища? Нима един шофьор и един камион не отнемат залъка на стотина мулетари? Както и да е – след месец предпочетохме 5 дневния преход през превала Рупин вместо двудневния вариант с автобус, а по същата причина малко по-късно напъплихме на собствена тяга и в индийски Тибет.