Вулканиада › Пурасе, Колумбия, 4600 м.н.в.

Пурасе, Колумбия, 4600 м, активен, последно изригване 1977 г.

Пурасе беше любов от пръв поглед – още когато видях снимката му. А този вулкан отново е в централните Кордилери и спокойно може да се качи от съседното село в рамките на 1 ден. Това значеше, че няма да се гърбя за кой ли път с палатка и газ… а ледник също липсваше, така че отпаднаха даже и обичайните железа. Единствен непредвидим фактор в района (провинция Каука) си оставаха партизаните, чието присъствие обаче бе значително намалено вследствие на промени в организацията на колумбийската армия и помощта на братския американски народ. Разквартирувах се в село Пурасе и малко след това се изля проливен дъжд. С носталгия се сетих за Толима, но на следващото утро небето бе и прекрасно и синьо и чисто. Към 6:15 хазяинът ми връчи карта нарисувана с химикал върху амбалажна хартия и посъветва да пътувам с миньорския автобус до самата сярна мина (~ 3500 м). А според пътеводителите и интернет маршрутът започва на няколко километра встрани от нея, за да си платиш таксата от 10$ на входа на националния парк. Изобщо не се почудих кому да вярвам и потеглих. Думата миньор има един леко сериозен привкус в българския език (или поне аз съм ги смятал за сурови и мрачни хора), а колумбийските миньори бяха едни закачливи веселяци, които през цялото време пускаха шегички. Когато някой колега се качваше или слизаше от автобуса, те го щипваха по задника, избухваха в смях и после криеха ръце и погледи. А той се обръщаше към тях и законтряше с някоя реплика. Вече в самата мина ги питах накъде е вулкана и този, който работеше в същата посока ме поведе през сладкия мирис на сярата. Излязох на скапан път стигащ до „Антените” (3900 м) и не се отделих и на стъпка от него до края. В близкото минало антените често са били саботирани от партизани, така че всичко встрани на пътя е минирано… и въпреки че според армията мините вече са разчистени, реших да не изпадам в прекалена доверчивост. В самото начало подминах няколко дупки, от където вадят сярата и след това пред мен се показаха очертанията на върха с огромна фумарола (fumar – пуша – исп.) малко под кратера. След много завои стигнах и до двете езера, които бяха следващия ориентир на картата и малко по-късно спрях за почивка на антените. Там вече разпускаше група от около 20 парамедици, които почерпиха с чай, а след като побъбрихме продължихме заедно нагоре. Времето бе идеално и в далечината над облаците се виждаше вр.Уйла (5700 м), който е поне на 50 км на север. Движехме заедно с водача на парамедиците – първо през полегати мочурища (трябва да се внимава с питейната вода около вулкан, тъй като дори и студените вади и ручеи под кратера често са само един непонасящ на организма химически коктейл), а после по скали – в началото леко стръмни, но придобиващи все по-дребни и по-дребни размери. И когато пред нас окончателно се откри цялата горна част от конуса на вулкана, краката ни започнаха да шляпат през прах, върху която подобно на сипей се напредваше бавно. Приближихме „пушача”, оставащ вдясно, а пред нас стана равно – бяхме почти на нивото на кратера. Точно, когато си в близост до пушек от сяра е хубаво да следиш и да се съобразяваш с посоката на вятъра. Нерядко се случва човек да попадне в наситен облак от този смрадлив, тежък и сладък газ, а дишането е трудно само по себе си и без него. Така че в подобни моменти най-добре е бързо да се изнесеш на чист въздух – това е и причината да не се къмпира или бивакува около фумароли. А аз тръгнах да обикалям кратера, чийто диаметър е може би 500 м. В дъното му димеше друга дупка, а ръбът е каменист и на места – доста открит, така че минаването по него става внимателно. В южната част на вулкана се намира и най-високата му точка, а от там се разкриват нови гледки към други 3 кратера и още по-високият Пан де Асукар (4700 м – да не се бърка с едноименника от Кокуй). След обиколката настана време за обяд, а солидната репутация на Пурасе, че климатът тук се променя ненадейно също се потвърди. Ариергардът на медиците все още пъплеше по последните прашни метри под върха, когато синьото небе набързо причерня от облаци. Но слизането бе сравнително бързо и щом стъпих на пътя под антените вече можеха да идват и дъждове и вятър и мъгли. На връщане съзнателно хванах друго отклонение към мината, за да разнообразя пейзажа, но само след 20 минути то свърши с широка дупка, проядена от поредното свлачище. Не можех да продължа напред, а шосето по което пристигнах се виждаше само на 200 метра встрани през една росна, зелена и мека поляна…. но все пак реших да не скъсявам пътя и крайниците си – включих на заден и се прибрах по дългия и обиколен, но сигурен маршрут.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia