Вулканиада › Чимборасо, Еквадор, 6300 м.н.в.

Чимборасо, Еквадор, 6300 м, угаснал.

След преходите във Венецуела и Колумбия трябваше да опитам и от Андите на Еквадор. Страната изглеждаше уредена и определено по-туристическа от първите две, а в подножията на често качваните върхове даже имаше хижи. Да се намери екипировка в Кито не представляваше никакъв проблем и напливът от туристи по местните вулкани бе сравнително голям. Повечето от тях пристигаха примерно с гидовете и джиповете си по обяд, почиваха по няколко часа, през нощта щурмуваха върха и си заминаваха другата сутрин, за да се озоват в следващата хижа в подходящо за поредния връх време… И така бяха нацвъкани примерно 4 вулкана за една седмица и втора седмица на Галапагос с крайната цел да се събере максимално голяма, сякаш по счетоводителски пресметната кошница от впечатления в рамките на 20 почивни дни. Разбирам тези хора, но като мързелив човек предпочитам за себе си да бъда цяла седмица само в едно село вместо по ден два на три различни континента. С тази нагласа поех към подножието на Чимбо, а услугите на междуградския транспорт ме зарязаха на един разклон… но след 10 минути пристигна туристически автобус с германци, който спря 50 метра напред след явно колебание. Още преди асфалтът да свърши заваля сняг и няколко леки коли отказаха да продължат нагоре, а от хижа Карел (с паркинг на 4850 м) до хижа Уимпър (5000 м) стигнах за около половин час по пътека осеяна с надгробни плочи. Хижите носят имената на алпинистите направили първото и второто изкачване на Матерхорн, Чимбо и може би десетина други върха, а повечето от каменните плочи бяха покрити със сняг и имена по тях не личаха. Не са много хората, идващи тук през Февруари – сезонът е най-добър от Октомври до средата на Януари, когато времето е по-студено, но значително по-чисто и с много по-малко мъгла и валежи. Последната група си бе заминала на същата сутрин, а след като имах право на избор се разквартирувах в единствената малка стая с едно легло. Компания през следващите дни ми бяха само хижарят Уошингтън и двама индиански „шерпи”, които мъкнеха дървата и газта на хижата. Въпреки това печката работеше само по 1-2 часа на ден и трябваше да се внимава да няма много мокри дрехи. Не бях виждал сняг по екватора, но той валя в продължение на целия първи ден – мокър, тежък и влажен сняг, превръщаш се бързо на киша при сравнително високите за 5000 м температури. На втория ден снеговалежът продължи без промяна. Склоновете към ледника вече бяха плътно бели, а гледки към високото поне за преценка и анализ на критичните места не се откриха дори в 6-7 сутринта, когато времето трябваше да е най-ясно. Взех пикела и сложих котките още на хижата, за да огледам, до където стигна и двете алтернативи към върха. Носех и червен спрей, с който мислех да маркирам дирята и пасажите по ледника за нощното изкачване, но постоянните снеговалежи осуетиха тази иначе свежа идея. Еквадорският приятел на Димитър Домосед – Пепе – ме бе посъветвал да хвана по маршрута на Уимпър (а не по нормалната „пътека” през Ел Кастильо) и аз се запътих първо натам. Драскайки с котките по камъните и само подпирайки се на пикела стигнах на ~300 метра над хижата до огромна скала. От там вече нещата ставаха леко неясни, а видимост нямаше… Към 10 се върнах обратно на хижа Уимпър и напъплих от другата страна нагоре. Пътеката мина покрай езеро и хвана по полегат склон, но горе-долу на същата височина (~300 м) тръгнах да се връщам и от там. Не исках да се мотая по тези баири в следобедно време – нямаше достатъчно сняг за лавина, но снегът натоварваше нестабилните камъни над мен и имаше опасност от каменопад. Продължаваше да вали, вече втори или трети ден поред, но при тези високи температури снежната покривка около хижата бе едва 30-40 см. Нагоре по глетчера и над него, в последната част под върха, със сигурност трябваше да има повече от половин метър нов сняг. Постепенно в главата ми се оформи решението, да не тръгвам изобщо, но все пак преди да легна стегнах раницата с всичко необходимо и навих часовника за 23:00. Легнах си в 17:00, но само след половин час на хижата дойде група и се нанесе в съседната стая, а аз станах да видя какво е положението при тях. Бяха 4-ма руснаци, които предните дни качили Каямбе (5700 м) и Котопакси (5900 м) при лошо време. Само за 5 минути двама от тях успяха да се сбият, дискутирайки на какъв режим да включели челниците си. Първоначално се зарадвах, че ако се отвори възможност поне нямаше да вървя сам нагоре, но после се позамислих дали наистина си струваше да сменям решението си само защото ще бъда с група… при това непозната. Руснаците имаха опит, събиран по Еверест, Комунизъм, Ленин и т.н. но най-добър съветник си остава единствено здравият човешки разум, нали? Поговорих 10-ина минути с гида на руснаците, а неговите думи в заключение бяха – „Чимборасо не е като другите върхове. При толкова нов сняг няма да тръгваме нагоре. Имам жена и деца, които са по-важни от тези глупости.” Все пак часовникът ме събуди към 23:00 и времето бе сравнително ясно, а руснаците приказваха, псуваха и се чудеха дали да не хукнат нагоре без гида. Само хора с много добра аклиматизация и кондиция могат да си позволят тръгване след 02:00, защото вече рискуват прибиране след обяд, така че когато станах пак към 02:30 и видях каските им пред столовата разбрах, че и те са се отказали. Навън отново валеше и гледките стигаха максимум до края на тоалетната. Единствените по-панорамни снимки от Чимборасо успях да направя на следващото утро. Времето между 6 и 6:30 бе изключително ясно за сезона, но само 20 минути по-късно гледките изчезнаха, небето се скри и белите облаци погълнаха всичко наоколо. Снегът продължи да се сипе тежък, мокър и кишав, а аз се зарекох, че това ще са последните ми Анди през 2008 година. После изкарах още няколко седмици в Еквадор, снимах и Тунгурауа, но макар и трудно удържах на думата си… или поне засега.

← предишна

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia