Нигер › Бежанци
Но аз малко се отплеснах от историята си за Абдул Салам (Мирослав – бълг.), който точно през това бурно време на зараждащи се политически интриги бе решил да бяга към Италия. Каза, че брат му работел в Италия, но сега бил на южната границата на Либия и чакал да го посрещне някъде там. А Абдул трябваше да стигне до Дирку – все още на нигерска територия и на 600 км от Агадез. 600 км през пустинята обаче могат да бъдат едно убийствено преживяване и поради липса на обществен транспорт той трябваше да измисли друг вариант. След дълга разходка из потайните дюкянчета на автогарата, Абдул намери превозвачите на бежанци към Дирку и Либия, а след това отиде да разгледа возилото. Прибра се направо съкрушен – явно това, което беше видял надминаваше и най-смелите му очаквания. Камионът бил в окаяно състояние и пътят продължавал 3 дни при най-добро стечение на обстоятелствата. Другите бежанци вече седмица чакали наоколо (трудна работа е да потегли камион в Африка – колкото и да го пълниш и с хора и стока все има място за още нещо) и провизиите им намалели още преди да потеглят истински през дюните. А парите били на привършване… Във всяка по-сериозна ситуация човек става отговорен единствено за себе си – бедняците носят поне храна и вода, а богаташите имат и одеяло за студените пясъчни нощи. Ако не умреш от глад, студ/пек или жажда… и ако камионът не се строши… ако не се обърнеш на първата дюна… ако шофьорът знае пътя… и ако не попаднеш на бунтовници, разбойници или засада от прости войници – може да стигнеш до Дирку. Малко след това се минава либийската граница, а след това трябва да се промъкнеш някак си и през постовете на либийската армия. А реномето й е чудно, за нея се носят легенди… Тя не посреща с червен килим, неее… но дори да успееш – колкото по на север стигаш толкова по-заплетено става. И най-накрая се появяваш по новините като удавен “приискало-му-се-да-бъде-емигрант” след инцидент с рибарска лодка и италиански патрулен катер под бреговете на Малта… Удавил се… Да си седят вкъщи тия чернилки тъпи! Но краят на историята и думите на Абдул Салам бяха – “Имам жена и син и хубава къща в Тесоно (квартал на Акра). Бизнесът ми не върви добре, но пък изобщо не си струва да умра в Тенере за едното нищо и да не ги видя никога повече. Платя ли веднъж за транспорт (мисля, че сумата беше около 100$) може да ни зарежат в пясъците на 50-ия километър и никой повече да не ме види. Така че утре хващам първия автобус и се прибирам обратно. Парите ще ми стигнат поне до Уагадугу, а там имам роднини…” Разделихме се и аз бях абсолютно съгласен с него – щом не се чувстваш уверен и ако започнеш да се съмняваш в причините си… след като започнеш да се насилваш и натягаш за нещо, в което не си убеден докрай е по-добре да не го правиш. Понякога се налага да се откажем, даже когато сме уверени и непоколебими, защото нещата развиват своя собствена динамика, свой живот и собствена воля, но нямаш ли предпоставките и “тази убийствена страст да започнеш веднъж” е по-добре изобщо да не се захващаш. И като видя негър по европейските улици понякога неволно се сещам, че този човек може би е един от малкото оцелели. Оцелял от болестите като дете, оцелял от африканския климат като юноша, оцелял от бедността като младеж, оцелял от собствената си необразованост и липсата на перспектива, оцелял сред пясъците на Тенере, оцелял зад линиите на либийската армия и набезите на военните катери покрай Малта или Лампедуса… и още какви ли не прегради, спънки, препятствия и катаклизми. Това са сървайвърите на нашето време, а другото са маймуни по телевизора.
Снимки от всички пътувания
 |