Нигер › Просяци

Единственият недостатък бе, че някъде от Арлит насам изчезнаха “жените с легените”, готвещи вкусни африкански манджи. В Зиндер видях само 3-4 от тях, които излизаха предимно надвечер около автогарата. Една се бе разположила на маса, а другите опъваха рогозки на земята под газови фенери, хвърлящи оскъдна светлина. Но еднообразният ориз писваше, така че намерих и девойче, продаващо от голям леген с пържени скакалци. Така саморъчно направените сандвичи от франзела и лютиви скакалци станаха другото ми любимо вечерно меню. По обяд намерих момче, забъркващо невероятна салата от марули, домати и майонеза, а като алтернатива след още 2 км дядо можеше да направи омлет с пипер. Съвсем близо до стаята ми жена продаваше пържена касава, но тя засища само за момента, а и е по-вкусна варена… Както се досещате проблемите ми в Зиндер се свеждаха до там къде, кога и как ще се нахраня… и като че ли не бях единствен. Никъде другаде не съм виждал повече и по-бедни просяци от тези в Нигер. Всички те просеха само храна; грешка – имаше и един който подаваше ръка за монети, но той бе невменяем. Обикалях заедно с него града около 2 часа, а след като най-накрая му купих касава той съвсем се стегна и не пророни и дума. Ръцете му се свиха още по-конвулсивно от нормалното си състояние, когато му подавах парчетата и след това той се отприщи и като звяр погълна горещите хапки. При жените с легените също щъкаха големи орди от малки просяци (белите просяци са черни от мръсотия, а черните просяци са бели от прах). Децата помагаха с миенето на чиниите и вършеха някакви дреболии, но основното им занимание бе друго – на всеки от хранещите се се падат по 5 просячета, които седят около теб наредени в полукръг и те гледат, докато ти ядеш от ориза. Започнеш ли да привършваш чинийката, лицата им се удължават и те почват да тракат с канчетата си. Ако оставиш една хапка я взима най-силният, но ако хапките са повече те се счепкват за остатъците. Когато са относително сити, те ще приберат ориза по канчетата си и ще си го оставят са после, а канчетата им са метални с капак, през който е провряно въже, за да не се изгуби. Изобщо всичко прилича на научнопопулярен филм от Африка, където два лъва потапят кървави муцуни в тялото на зебра. Зад тях се въртят лъвиците, зад лъвиците пристъргват гладно със зъби хиените, а някъде в небето се вият лешояди. Всеки чака другият да довърши вечерята си и всеки се надява, че и за него ще остане нещо от трапезата, но с една зебра не може да се нахранят и четвърт от животните… още по-малко сурия деца – с няколко лъжици ориз. Но даже и най-гладните от тях никога не ставаха агресивни, нямаше много натрапници и те разбираха от дума. Даже последният просяк излъчваше някаква смирена гордост, че въпреки всичко е запазил човешкото в себе си. Единствено който не е виждал такива истински Хора може да оправдае пороците си с беднотия…

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia