Индия - Хималаите › Линейка на стоп

Стигнах през сняг и виелици до село Кейлонг, настаних се в познатата евтина странноприемница и поех вечерната си порция от момо и местна ракия. На идване бях минал по невпечатляващия път за Манали и Кулу, а сега шофьорите споменаваха отново за огромни задръствания, така че избрах един нестандартен вариант и реших да продължа на запад по ждрелото на река Ченаб. В моята карта пътят стигаше само до село Килар, а пътеводителите на туристите не споменаваха изобщо тези дивни маршрути. Питах местните и се оказа че пътят със сигурност стига до Килар (само на 90 км), а от там може да се мине без обществен транспорт през прохода Сачкас към Чамба или да се спусна през Кищвар и Дода към Джаму. Валеше вече трети ден и бях сигурен, че няма да обърне на сняг към ниското, но проходът при Сачкас на 4000 метра оставаше с една голяма въпросителна. На сутринта хванах автобус към Килар и малко се позачудих че ми продадоха билет само до средата на разстоянието – град Удайпур (на 40 км). Автобусът запуши на няколко километра от Кейлонг, наложи се да се върнем и да го сменят, а след още 2 часа стигнахме в Удайпур. След дълга почивка потеглихме с много селяни, но след 5 км стигнахме до река, отнесла и шосето и моста. Спряхме. Селяните нагазиха в придошлите води по пътя към близките села, аз също слезнах, а рейсът направи обратен и пое назад към Кейлонг. Разпитах малкото хора наоколо дали от другата страна на отнесения мост има някакъв (също закъсал) транспорт към Килар, но те не бяха особено категорични. След две цигари и аз направих обратен завой с намерението да се прибера от където бях тръгнал. Извървях 3 км в дъжда и точно си помислих, че анабазисът ми към Килар окончателно е свършил, когато до мен сама спря линейка. Вътре бе доктор Калиян, който караше лично, а шофьорът му със счупен крак бе проснат на задните седалки. Поради дъжда те вече трети ден се прибирали към Килар и стотици пациенти от цялата област чакали доктора. А той бе звънял по мобифон и очакваше да го посрещне джип в случай че стигне до непроходим с линейката участък. Съдбата бе благосклонна към мен и аз бързо се наместих до счупения крак с раницата си. Преди отнесения мост доктор Калиян спря и форсира около една минута. В такива случаи е хубаво да се огледаш от къде и как ще минеш, но докторът даде газ и със сила и щастие прекара линейката от другата страна. Радостните ни викове не бяха отминали когато след още 2 километра, тясното шосе отново бе блокирано от камъни и чакъл с височина поне метър. Явно пътностроителните работници, които са обичайна гледка в Ладак, бяха решили да разнообразят скуката си с малко пиротехника – след като така и така нямаше движение поради пороя и свлачищата. Доктор Калиян звънна по мобифона и се оказа, че джипът от Килар трябва да е някъде близо. Оставихме шофьора със счупения крак да пази линейката и се прехвърлихме през отломките от взривовете, което не бе лесно дори и пешком. След известно време наистина се появи джип, който ни взе и подкара обратно. Вътре бе Ниги – писар с изсъхнала дясна ръка и първи приятел на доктор Калиян, който изглежда привличаше като магнит всякакви сакати хора. Само за половин час джипът се донапълни с нова компания от стопаджии и след още 10 километра стигнахме до свлачище, подяло половината от пътя. Явно то бе съвсем прясно. От другата страна на свлачището чакаше лека кола. Обяснихме им че няма смисъл да продължават към Удайпур и в замяна те след половин час се върнаха с лопати и кирки. През това време ние отклонихме водата от свлачището, но от пътя бяха останали само 2 стабилни метра. Малко ги разширихме и подсилихме със скали и чакъл. В продължение на десетки километри стената от лявата част на ждрелото е почти отвесна и висока може би 400 метра, а скалите от дясно са по-полегати. На двеста метра над река Ченаб, през тях е прокаран път, а над него има поне още толкова камъни, върхове и сипеи, често прорязани от ручеи. Почти бяхме свършили с кирките, когато чухме страшен трясък. Обърнах се и видях как канара с размери между пералня и църковно кубе, бе оставила отпечатък на 5 метра от мен и сега се търкаляше към реката. Явно всички я бяха забелязали, защото само след секунди компанията ни се събра под надвеса на една огромна скала. В такива моменти инстинктите са много по-бързи от мисълта и човек действа като на сън. Изчакахме още няколко минути и след това отново излезнахме на открито и продължихме. По някое време вечеряхме в землянка покрай пътя, а към нас се присъедини местен политик – шансовете да стигнем до Килар вече станаха доста солидни. Към 10 привечер наистина се появиха първите къщи, докторът ме закара в единствения подслон на селото, където хапнах вкусно и обилно, но дъждове все още се изливаха на струи от небето.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

Ден 9 - Пак Безименния от изток.Ден 10 - Към Аремулит. Я колко сол!

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia