Кумбал, Колумбия, 4700 м, активен, последно изригване 1926 г.
Времето бавно, но осезателно се разваляше още от средата на Януари. Безоблачни и бездъждовни дни нямаше вече дори и в ниското, въпреки че според статистиките трябваше да се намирам все още в сухия сезон. Малко преди границата с Еквадор реших да се пробвам за последно на колумбийска територия и като най-подходяща цел избрах вулкана Кумбал. Подстъпите към него започват в едноименния град от югоизточната му страна и според думите на местните трябваше първо до стигна до училище на 2 часа път. Смятайки разстоянието и денивелацията реших да тръгна най-късно в 5 на челник, което затрудняваше ориентирането в този непознат терен. Но по пътя се срещаха ранобудни селяни (първият от тях бе глух), които ме упътваха с думи като – “завиваш след първата модерна къща вляво” или “при кравите на Родригес си вдясно”. Мотах се около 3 часа до училището, но най-накрая криволиците и кръстовищата свършиха и пътеката стана само една. Видимостта към планините намаля, но поне засега нямаше как да изпусна дирята, а срещнах и селянин с катър, който отсече – “До горе са още 3 часа”. Почвата в ниското бе мокра и кална, а в такива моменти е най-хубаво веднага да затънеш до глезена или поне да размажеш малко кал по панталона и якето, за да престанеш да се пазиш и да напредваш свободно и с лека глава нагоре. Падна мъгла още към 9 и след като се качих над фрайлехоните на ~ 4000 м започнах все по-често да вадя компаса, там където пътеката бе прекъсвана от поляни. Срещнах стареца с катъра още веднъж и като кукувица от часовник той пак се обади – “До горе имаш още 2 часа”… а после продължих през мъгла почти по целия път до Кумбал и обратно. Ориентирах се и по катърските изпражнения…
При хубаво време очите (поне съдейки по себе си) се отварят и мислите застиват безмълвно. Гледките, шумът на птици и ручеи, полъхът на вятъра и лъчите на слънцето са един щедър дразнител на сетивата, който спира всякаква друга дейност с изключение на машиналното и по сомнамбулски уверено ходене. В такива влюбени моменти човек попива околните красоти и зарежда желанието си да бъде пак сред планината и природата. При застрашително лошото време и очите са отворени на четири и мозъкът щрака и отсява варианти и комбинации. Тогава човек е зает предимно със собственото си оцеляване и трупайки опит разширява границите си – така се подготвя за следващи преходи. При ненатрапнически лошото време обаче, планината поне за мен е като близък човек в леко криво настроение – важното е, че сме заедно и няма разлика дали ще вървя така 15 минути или 5-10 часа. Времето, разстоянията, небето и земята се сливат в едно, заедно с белите нюанси на мъглата и капките на дъжда.
Разбрах, че съм в горната част на конуса, когато почвата стана прашна и малко след това видях няколко изоставени колички. Индианците от близкото село, чийто работен ден протича над 4500 метра ги използват, за да смъкнат сярата от ръба на кратера до там, където стигат катърите. А вместо на колела количките се плъзгат по широки дървени кантове през вулканичната прах – следите са подобни на скиорските релси в пресния сняг. Зарязах компаса и тръгнах по тези маркировки въпреки, че задуха силен вятър. Стана и студено, както обикновено е само нощно време, но ръкавиците и шапката донякъде закърпиха положението. След около час бях малко под ръба на кратера – земята бе оцветена в жълто и следите свършиха пред няколко широки и пушещи дупки, до които лежаха кирка и лопата. Изкачих още 20-30 метра по сипей нагоре и спрях пред нещо голямо и бълбукащо с неясна форма, когато и самата мъгла пожълтя. Нямам представа колко близо съм бил до най-високата точка, но това нямаше никакво значение. Вместо гледките към Еквадор или поне към съседният вулкан Чилес виждах само релсите на няколко метра пред краката си и това ми бе напълно достатъчно. Наоколо нямаше жива душа и се зачудих къде са индианците, които обикновено се трудят тук, но надвечер ги видях в града. Бе събота и туристи се качваха по планините, но в същото време работниците, ухаещи на сяра слизаха в ниското за пазар, мач, разпивка и своята скромна доза ежеседмично щастие.