Времето се развали. През следващите 2 дни валя непрестанно, а обратно в Парайтепуи падна такава мъгла, че едвам намерихме бараката на Омар. Пак се спуснахме пеш до пътя, а там извадихме късмет с моментален стоп – камион за Санта Елена, в който след пренареждане на багажа се побрахме на предната седалка. В града отново срещнахме Дейвид – канадец, шляещ се из града от десетина дни само с папка документи в ръка. Освободен от материалните си притежания някъде из Венецуела, той вече ни бе спирал веднъж на улицата. Искал да се придвижи до най-близкото консулство в Бразилия и да извади пасаван, защото вече нямало консулство във Венецуела. В папката носеше документи, копия и удостоверения за ваксинации, с които да напусне страната. С последните си пари купил билет за автобуса, после спал на автогарата. Подозрителен ми бе от самото начало, но все пак му оставихме 2 евро. Сега историята му леко се промени – в Бразилия било лудница по време на световното, цените (не само на транспорта) скочили неимоверно, а консулствата били заети. Щели да изпратят пасавана по куриер. За да посъбере някой друг боливар, вадил злато цяла седмица. Искаше да му помогнем за сайт, чрез който да продава злато онлайн. Златото вървяло по 900 $ унцията тук – тоест щял да има 50 % печалба. Историята вече смърдеше от всякъде, но Дейвид ни стана симпатичен и в крайна сметка осъществихме сложна интернет транзакция. Даде ни пари в брой, но нямал цялата сума. Дейвид, казах му, няма да се отделя от теб докато не получа и остатъка. И след няколко часа Дейвид накрая намери познатия си златар, продаде му около 4 грама и се разплатихме. Не искам и да знам какво се е случило по-нататък с този авантюрист, винаги кипящ от идеи.