Вулканиада › Невадо дел Толима, Колумбия, 5200 м.н.в.

Невадо дел Толима, Колумбия, 5200 м, активен, последно изригване 1943 г.

Понякога, дори и при добра подготовка, се случва да изпаднеш в ситуация, където всичко сякаш е насочено против теб. Неуспешният опит за качване на Невадо дел Толима бе една от тях, а на моменти имах усещането, че природните сили играят партия шах, в която човек е значително по-нищожен и от пешка. До подстъпите на вулкана се стига от град Ибаге, а там за около ден успях да се свържа с местния планински клуб. Членовете му бяха единодушни, че ще намеря палатка, пикел и котки при сеньора Бети – видна планинарка на средна възраст, която боядисваше къщата си. Котките този път вдъхваха респект – бяха заварени от здрава стомана и приличаха повече на хладно оръжие, а палатката бе 3-местна, но сравнително лека. Още преди седмица отделих пак около ден в Богота, за да намеря газ за “примус”, тъй като стандартното оборудване в Колумбия и Венецуела е на байонетна система за “кампингаз”. Купих две бутилки ProFuel с резба, които пасваха идеално на главата и верен на принципа “винаги пробвай в ниското, това което ще ползваш на високо” запалих примуса за половин минута. Стегнах котките, налепих и палатката със здрав скоч и на следващата хубава сутрин се запътих към автобуса за село Хунтас. Едно от предизвикателствата на Невадо дел Толима е, че Хунтас се намира на около 2000 м. Тоест предстояха два последователни дни с качване на 1500 м, което си е добра тренировка… но вече бях аклиматизиран и прецених, че относно това няма да имам много ядове. Климатът по тези паралели е функция от надморската височина (и сезона) и все пак така имах уникалната възможност да наблюдавам прехода между джунгла и ледник. Към 7:30 започнах поход, който трябваше да продължи около 3 дни. По чакълестия път липсваше всякакъв транспорт и едва на втория час ме задмина самотен моторист, а още час след това бях на геотермичните извори на 2600 м. На входът им ме посрещна куче с триъгълна глава, в чиято най-широка част зейнаха челюсти, но сплашването на кучета извън Тибет е относително лесно задание. Разстоянието до тук бе над 10 км и после пътеката заби стръмно нагоре в гората – често се налагаше да ползвам повече опорни точки от двата си крака. На места и особено там, където се спускаха ручеи пътеката бе изядена, а няколкото свлачища се минаваха трудно и бавно през кал над глезените. Почти веднага над гората падна мъгла, оправдавайки името й – Cloud Forest, а малко след това стигнах до 30-40 метров водопад. Провирането през гъсти пущинаци не бе лесно с широкогабаритната раница и често клони ме удряха през главата, но постепенно краката започнаха да стъпват на влажни и хлъзгави камъни, а понякога движех и в коритата на малки реки. Застигнах двама колумбийци с пикели и палатка, които също искаха да щурмуват върха утре, но вече бе към 1 следобед и вървях с по-бавно темпо, така че те пак се изгубиха напред. Към 3 пристигнах на първи лагер – Пещерата (3800 м) и тъй като вече валеше се огледах за по-закътано място и опънах палатката. Наблизо имаше малка вада, ромоляща по няколко камъка, където напълних шишето и се заех с готвенето. Очакваше ме първата от много изненади – газта проработи около 5 минути и загасна. Температурите не бяха минусови и се позачудих, а после погледнах, че сместа е от изобутан (80%) и пропан (20%). Доколкото знам изобутанът се прибавя за по-добро горене, но газта в Европа обикновено е с много по-малко изобутан (10-20%) и около 50% бутан. Не знам дали това бе разковничето на мистерията, но след няколко дни повторих експеримента на ниско и топло и нямаше никаква промяна. Газта гореше около 2-3 минути, след което бутилката трябваше да постои поне час преди да запали повторно. Така се оказах без газ в палатка, която пропускаше, а времето навън също не изглеждаше обнадеждаващо. Реката на 20 метра встрани бе започнала да прелива, малката вада, от която напълних шишето стана с десетки пъти по-пълноводна, а близкият водопад трещеше с адска сила – първоначално помислих, че Толима изригва. Надявах се, че всичко както обикновено ще утихне най-късно до 6 вечерта и запомних и нивото и силата на водите, за да ги сравня пак по-късно. Но проблемът вече не бе дали ще стигна до ръба на кратера, а как ще се прибирам обратно. Представях си на какво приличат речните корита и свлачища в ниското – мина ми даже идеята да събера всичко и да тръгна веднага надолу на челник… Трудно е, когато не намериш приемлив начин за действие, но в крайна сметка реших да изчакам и изкарах така до залез слънце, когато стихиите наистина поутихнаха. Последното излизане на светло регистрира спад в нивото на бързеите, а малко след това се шмугнах в чувала и непромокаемия бивак-сак на най-високото място в палатката. Сложих до себе си хавлиена кърпа и заспах. Обаче още около 7 вечерта заваля отново и дъждът набързо се усили, а от небето се заразреждаха мълнии. Събуждах се на всеки час, но това бе идеално, защото попивах локвите с пешкира, който после изтисквах под навеса на палатката. Не бе трудно да отворя влажни очи по развиделяване, когато заедно с липсата на топъл чай установих, че цялата местност наоколо бе завладяна от миниатюрни мухи, залепващи по ръце, уши и лице. Удрях, ръкомахах и ги трепех с десетки, но на тяхно място кацаха нови стотици, така че се отказах от битката – кой е мислил, че точно на 3800 м ще ти потрябва Аутан? Все още валеше и нямаше видимост към върха – та реших да не продължавам по хлъзгавите скали към ледника, където със сигурност имаше и пресен сняг, закриващ цепките. А без газ някак си не ми се чакаше да се оправи времето, така че събрах палатката и раницата и бавно и внимателно заслизах надолу. Часовникът отказа от влагата още през нощта, а панталонът с първото падане се разпори по вътрешния шев. Газейки през река и хващайки се като опора за нестабилната папрат стигнах до водопада, който вече изглеждаше внушително, но по-нататък в гората имаше само 2 нови свлачища. Зарадвах се, когато стигнах до озъбеното куче и още същия следобед се прибрах на сухо в къщи – “хотела” в Ибаге. На другия ден червените точки от ухапванията по ръцете ми така набъбнаха и се подуха, че купих алергозан. А когато се случат толкова много неща на един вулкан си вадиш поуките, теглиш чертата и продължаваш към следващия…

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания