Кюрдистан › Суран
В Суран се прибрахме в окаяно състояние. Дрехите ни бяха прашни, мокри и монотонно оцветени в жълто, обувките ни жвакаха, косите на Теодора изглеждаха по растафарски, зъбите ни скърцаха и кожата сърбеше, но важните неща от багажа останаха сухи. Не мина дълго и до мен се залепи човек, който каза нещо от сорта на – аз съм шкутери. Не знам как ми хрумна, но реших че той е от албанския град Шкодра и просто иска да си поприказва с нас. Ааа, от Албания сте? Добър ден, ние сме комшии от България. Човекът не говореше много английски, но направо зяпна, а след това продължи – Аз съм шкутери, от тайната полиция съм, покажете ми документите си! Тогава забелязах, че до него ходи още един и след като и двамата ми показаха някакви карти, извадих паспортите. Ще ви ги дам, ако обещаете в последствие да ни покажете автогарата за Ербил! И двамата прегледаха паспортите, инспектираха валидните ни визи и попитаха – да не идвате от Иран? Учудени смотолевихме по едно „не” и едва след като „албанецът” попита защо са ни толкова мръсни дрехите и обувките, се сетих за тайните служби, които идвали при арабите с нечисти дела, сграбчвали ги и ги отнасяли нанякъде, така че после никой не чувал нищо повече за тях. Хората бяха решили, че сме мотали няколко дни из планините, както подобава на външния ни вид. Едва като пуснах филмчето на камерата, ченгетата омекнаха докрай, а после поговорихме още и накрая ни упътиха към автогарата. Не знам какво му бе станало на този ден, но после на всяко КПП по пътя до Ербил ни вадиха от автобуса, проверяваха по 10 минути и паспорти и визи, оглеждаха ни, цъкаха и само с нежелание или от немай-къде ни пускаха да продължим.
Снимки от всички пътувания
 |