Камбоджа › Пном Пен
Девето чудо – Пном Пен. Подобно на Виентян и тук е трудно е да разбереш, че се намираш в столица. Малко са високите сгради наоколо, но градът поне е планиран така, че да не може да се изгубиш. Всъщност историята на Пном Пен започва (как би могло да бъде иначе) от жената Пен. Легендата гласи, че тя намерила няколко будистки статуи в дърво, плуващо по Меконг. Пном на кхмерски значи хълм, а на този хълм е вдигната красива ступа, в която са зазидани будистките статуи. Сега градът е разделен от десетки хоризонтални и вертикални номерирани улици – четните са с посока изток-запад, а нечетните водят от север на юг. Малкото изключения носят имената на “руската федерация”, Тито, Нородом, Мао, Де Гол или даже Жок Димитров. Тротоарите обикновено са препълнени със стока, магазини, паркирани коли и мотори, така че ходенето по тях е невъзможно, а пешеходците се движат по улиците, където постоянно трябва да се оглеждаш на всички посоки освен към небето. Превозните средства идват постоянно и от всякъде, а движението в столицата е много по-хаотично в сравнение и с най-неуредения арабски град. Понякога улиците са преградени с бариери, между които са разположени навеси. А под навесите до тонколони се виждат десетина танцуващи местни или на други места – двадесет празни маси. Изобщо цари такова безредие, че на няколко пъти се хващах да мисля за арабите, усещайки в последствие, че арабите са само бледни копия на камбоджанците. А какво мога да кажа за местните? Малко са нивите и оризищата, които видях из страната. Наистина – бях тук на края на сухия сезон, което не е особено плодородно време, но в сравнение с всеки друг селски народ, кхмерите са очебийно мързеливи. Кхмерите очевидно имат и тънка бандитска жилка – много от тях, идвайки при мен за поздрав ме потупваха по издутите джобове или понечваха да отворят раницата. Имах чувството, че и след десетки години Пол Пот, войни, мини и безредие в страната нищо не се е променило. Бедността цареше навсякъде, често по сергиите продаваха пържени скакалци, жаби, плъхове и всякакви други деликатеси, които местните (за по-вкусно) смесваха с една ужасна каша от солена, ферментирала риба, чийто мирис не може да се забрави. Не мога да отрека, че в Камбоджа за пръв път от много месеци насам, се наядох на вкусен хляб, но това бе единственото изключение на една иначе бедна и стереотипна кухня от зеленчуци, листа, ориз и миниатюрни мръвки залоено месо с неясен произход. Китайците с гордост казват, че се хранели с всичко на 4 крака освен масите и столовете, но камбоджанците явно не са толкова претенциозни и бройката или даже наличието на крака не е особено важен фактор. А като споменах за броенето, трябва също да отбележа, че (подобно на Бирма) местните използват петична система. Шест на камбоджански е “прам муй” (пет-едно), седем – “прам пи” (пет-две) и така нататък. Седемдесет обаче не е “прам пи сип”, а “джетсип”, както на тайландски, така че и тук Камбоджа си остава една страна на загадките и най-вече на чудесата. Блажен е всеки, решил да опише природата и бита на хората, защото за тази задача не е нужно и грам майсторство – достатъчно е да се разходиш с отворени очи наоколо и да споделиш видяното. А вместо край, въпреки бедността, бандитите, мизерията и мързела, въпреки скакалците, плъховете, жабите и глада правя поклон пред поданиците на кралство Камбоджа. И още по-голям поклон пред духовете.
Снимки от всички пътувания
 |