Снежен бивак

Snowbivouac PDF

Снежен бивак

Ноември 2016

През май 2015 минах през заслона Али Ланти. Намира се на около 2700 м.н.в. на премка "Малката мизерия". Предната нощ тогава бях спал само 3 часа и стигнах до там с тежък махмурлук, въпреки дългия преход, 20 килограмовата раница и 1600-те метра денивелация. Сега очаквах подобни снежни условия, спах цели 4 часа и нямах махмурлук. Към 10 се изнизах от Бад Гастайн и по фланелка подминах последната цивилизация на 1300 м.н.в. Нямах мускулни крампи както преди годинa, чувствах се идеално и леко напредвах. По пладне наближих казана под отвесните скали, снегът почваше чак след ключовото изкачване над скалите, което като лабиринт минава по единствената възможна линия. В 2 участъка има побити метални стъпала, в няколко момента се минава по 20 см пътечка над бездната, след което същата тази пътечка № 511 излиза на финално плато. Както преди, снегът там вече беше плътен, а имаше и отпечатък от стъпки и щеки. Направих острия завой наляво и се изкачих над малкото езеро. Навремето имах прекрасна видимост и вместо по стандартната пътека, се качих директно нагоре до 2700 м.н.в. Хоризонталата ме отведе до заслона към 18:00. Но сега беше 16:30 зимно време и заедно с настъпващия мрак падаше мъгла. Само на моменти малкият езерен циркус се виждаше по-обзорно. Последвах стъпките, а където навяванията бяха по-силни вадех компас. Стигнах до 2550 м.н.в. Или пропадах до кръста, или стигах до стена, или тръгвах надолу и явно изпусках лекия завой на юг към премката. В сумрака всички камъни приличаха на заслони. Представих си за последно уютното дървено помещение и реших да се спусна малко назад по стъпките си и да изкарам нощта на открито. Прогнозата за утре бе идеална и при видимост нямаше да има лутаници. Стана тъмно, вече започнах да губя и стъпките си и маркировка и пирамидките. Харесах си еднометров камък, на 2300 м.н.в., образуващ правоъгълна ниша, която поне щеше да ме пази от вятър. С капака на тенджерата изгребах снега от нишата и постлах покривалото на раницата като първи кат изолация. Тук трябва да спомена, че поради многото багаж за пръв път не носех спален чувал и шалте. По всички заслони по пътя ми имаше одеяла, понякога печки или даже чували. Но носех много дрехи и бивак сак. Изпразних цялата раница наоколо. Храната сложих в долната камера на раницата като 2-ри кат изолация, заедно с всичко, останало навън след като смених мокрите дрехи и чорапите със сухи. Сложих 3 чифта вълнени чорапи, термобельо, панталон и ски-панталон на краката, а отгоре термобельо (май даже 2 броя), 2 полара и яке с качулка върху шапката. Под мен застлах с торби, джапанки, празна бутилка, непромокаемо повитите мокри дрехи и онова от храната, което беше пакетирано в плоски неубиващи пликчета. Навън останаха само газта, котлона, канчето и замръзващата вода. Извадих храна за през дългата нощ и отидох до близко ручейче да напълня шишето. Поради гъстата мъгла на връщане търсих свърталището си около 10 минути. После свалих обувките, изтръсках ги от снега и ги сложих в горната камера на раницата, където над тях пъхнах и краката си, заципен целия в бивак сака. За последно надянах ръкавиците, с които изключих челника. Беше към 19:30. Заваля сняг. По някое време обърна на пороен дъждец, но само за малко и снегът пак продължи. Към 21:30 виелицата поспря - направих първо раздвижване. Обуването на обувките отнема десетина минути, после почти кипнах вода, пиках и наченах някакви бързи калории. Времето до сутринта трябваше волево и търпеливо да бъде убивано и изцеждано. Процедурата по връщането обратно в пашкула продължи още половин час. При всичките дрехи и неща вътре, усещах че бивак сакът осезаемо отесня. Когато си легнал и сакът е прав, заципването му е лесно, но в моето полусвито и полуседнало положение, опрял гръб в студения камък... Заклех се, че отсега нататък ще нося двойния бивак за подобни принудителни ситуации, въпреки компромиса с топлината. Стесних малко процепа пред лицето си, за да не навява вътре. Ритмично почуквах с пръстите на краката през бивак сака по обувките. След това удрях по бедрата с ръкавиците. Раздвижвах ставите на краката. Пробвах всяко възможно за позата си движение. Палех челника само за промяна на обстановката. По някое време съм заспал, но се събудих с леко поизмръзнали крака и реших да не спя повече. Не знам каква е била температурата, но заради снеговалежа нощта беше топла. При още минус 5-10 градуса щях да имам по-болезнени мъки. Към 2:30 виелицата спря. Топенето на сняг е бавно, но за него е нужно само да сглобиш и запалиш примуса, да посъбереш от снега наоколо и да почакаш, греейки ръцете си. Затова направих още 1 истинско едночасово раздвижване с обуване, пикаене и ходене за вода. Обратно в бивака видях как времето прояснява. Последните къщи на Бад Гастайн бяха онова бялото петно на хоризонта. След още 2 часа започнах конвулсивно да треперя, но пък изминалите 9 часа създадоха психологически превес. След нощното мачкане на калории бях почти регенериран въпреки липсата на сън. Усещах сигурност, че ще се преборя и с намирането на линията към ниското, дори при покрита маркировка и заоблени пирамидки. Най-трудоемко щеше да бъде постоянното ровене из снега с щеките, когато стъпвайки по тясната ивица над пропастта, се търси да разбереш дали стъпваш върху хлъзгав като сапун гранит или на по-мека и грапава почва. Хубаво би било да се изровят също и металните стъпенки. Новият сняг бе само 20 сантиметра, но пък точно най-важните... След още 1 вряла вода, пак потърсих пътеката, събрах багажа, пих още вода и така стана 6:00. Развиделяваше бавно и потеглих на все още светнат челник. Тука има, тука няма. Радвах се на всяко червено-бяло изровено под снега петно, радвах се на всяка разчистена пирамидка, а в ключовия момент търсих процепа над стръмен улей около 20 минути. Много внимателно и бавно, нямаше място не само за грешка, но и за съмнение. На финала на пасажите тръгнах по видимо логичната линия, но там рових и рових 5 минути, намирайки само плоски стръмни плочи. Върнах се със зор на нелогичната линия и след 10 стъпки се видя, че металните стъпала са покрити, но над снега стърчи педя от арматурата над тях. Вече бях сигурен, че ще ми се размине и без ПСС. Започнах спускане по заснежени камъни и паднах поне 50 пъти по пътя към ниското. Поне можеше да си позволя да падам. Сняг имаше до около 1500 м.н.в. Най-интересното бе че според прогнозата, в района където бях се очакваше да няма валежи. За разлика от останалите части на провинция Залцбург. Гледките обаче опровергаваха тези твърдения - съседните баири бях без сняг дори и над 2000 м.н.в. Към 13:00 бях в селото. По пътя усещах, че нещо със зрението ми не е както обичайно - привиждаха ми се розови прасета, хора вадеха каяци с гребци от реките, червени кучета се събираха на глутници, петли скачаха по оградите, под слънцето се изтягаха голи дървосекачи. Групи хора дискутираха и ръкомахаха, но стигайки до тях се превръщаха в камъни. Други камъни наподобяваха заслони и къщи. Окончателно усетих че халюцинирам, когато циментовата мозайка на гарата ми заприлича на създадена от Йеронимус Бош. Някакви пасторални сценки се разиграваха върху полираните камъчета, по широките фуги скачаха миниатюрни животинки, а милиметрови хора както на селски пазар блуждаеха наоколо. Явно мозъкът създаваше и донадграждаше крещящи форми и движения дори и върху най-обичайните детайли и най-ненатрапчивите релефи. Връзките на обувките си оприличих на целуваща се двойка, а по стъклата се появяваха препускащи звезди и фрагменти с бързо сменящи се картини. Вероятно от впечатленията през нощта, когато светейки с челник към небето, светлината проектираше светулки по падащите снежинки. Така халюцинирайки и дремейки се прибрах към 21:00. Бях с шапка и ръкавици и във влака. Когато не се движех – треперех без да ми е студено. Вкъщи хапнах и заспах. Изкъпах се чак на сутринта. Защо ли, по дяволите, тази премка се нарича “Малката мизерия“?

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia