Галерия и печатен формат
Бад Гастайн
Юли 2025
Последния път като си тръгвахме от Анкогел с Алфредо изпуснахме автобуса за 2 мин.
Сега пристигам сам в Бад Гастайн, Алфредо идва утре, но вече е 18:02, а автобусът ми - тръгнал в 18:00.
Досега не съм се разхождал из Бад Гастайн и тръгвам в друга посока.
Арабски таксиджия ме светва, че за пътя към долината трябва да се върна и да мина през паркинг.
Скоро стигам паркинга, качвам се в асансьора му на 11-ти етаж и слизам на първи.
Точно до водопада. Такава е топографията на Бад Гастайн.
Наоколо щъкат каляски, жени с веещи се шапки, дантели и вечерни тоалети.
В градините на заведенията вече сядат с предястия.
А аз започвам моето - 8 км до алпийска къща Просау.
Дългата алея, през деня - пълна с пешеходци и тежки електро байкове, вече е пуста.
Само 2 трактора задминават и бумтящо завиват към поляни отвъд реката - още няколко часа светлина.
Първоначално исках да спя много по-нагоре, но виждам че без автобус няма да стане.
Сляпата долина вдясно би била добро място за бивак, но все пак само непланираното бивакуване е разрешено в провинция Залцбург.
Но след 2 часа, малко преди Просау виждам маркуч, спуснат нейде от северния склон.
Обилна струя се лее в мивка от струпани един върху друг камъни.
По-нагоре - тревиста равна поляна.
Качвам се, оставям багажа при 2 лиственици и слизам пак на чакълестата алея.
Мястото е ок - не се вижда нито от 100 м наляво, нито от 100 м в дясно.
Още докато готвя слънцето почва да се крие.
Челникът е на главата ми, но засега не го включвам.
И изведнъж сякаш само за миг изсветлява.
Викам си - това са фарове, последната кола сигурно.
Но не - не е кола, просто облаците на изток са станали толкова червени, че светят още по-ярко.
На запад - и там всичко гори. А аз набивам остатъците от тенджерата.
Der Morgen grau, der Abend rot, ist ein guter Wetterbot'.
(Сивата утрин, вечерното червено - вестители на доброто време.)
Даже малките ледници под Тишлеркаршпитце сякаш са пълни с въглени, а от водопадите пада лава.
Постепенно на изток гледката изсивява, но облаците на запад все още пламтят, пламтят и окончателно почерняват.
Все още е ужасно топло, но се пъхам в чувала.
Багажът е що-годе скътан.
В каската оставям часовник, челник и очила.
Облягам глава на раницата и поглеждам нагоре.
Какво е това - звезда? Не, не е звезда... светулка.
След нея идва втора. И трета. Цяла поляна със светулки.
Не знам защо, но след половинчасовия спектакъл на залеза следва половинчасов спектакъл светулки.
И дори заспивайки, дори дълго след края му, някои нови единични трептят над главата ми.
Звездите тепърва почват да ги плагиатстват.
Снимки от всички пътувания
 |