Бангладеш и Западна Бенгалия
Юли – Август 2005
Малко са градовете, в които пристигам по тъмно с удоволствие. И Дака не е един от тях. На 100 метра от летището има широк булевард, за пресичането му са нужни поне 10 минути, а от другата страна се намират няколко магазина, където след още 10 минути научих вълшебната думичка Гулистан – кварталът на евтините хотели. Качих се на двуетажен автобус, седнах и около 20 чифта очи се впиха в мен. “Посетете Бангладеш преди да дойдат туристите” – бе рекламата на страната и наистина туристи все още липсваха. Момчето пред мен болезнено извиваше врат, хората от съседните седалки правеха странни рокади за да хвърлят по един поглед към “извънземното” с раница, а в такива моменти е най-хубаво да поемеш инициативата и … да се разприказваш. От местните разбрах че автобусът наистина минава през Гулистан, съседът от ляво се оказа адвокат с двама сина, а като въведение разбрах че територията на Бангладеш е 1.5 лакха, а населението й – 14 крор (милионът тук, както и в Индия, е непознато никому число; лакх-ът се равнява на 100 хиляди а крор-ът е еквивалент на 10 милиона – 500 милиона примерно се изписват 50.00.00.000). След около половин час събрах богата колекция от визитни картички и новите приятели преразказваха думите ми на току-що качилите се в автобуса, но наред с всичко останало разбрах че (най-вече) в Дака се срещат и доста неприятели – крадци, касапи, пиромани, психопати и прочие. Общо взето съветите бяха “да се доверявам единствено на полицаите”, което ми прозвуча все едно “да оставя чанта на съхранение в циганската махала”, но по-нататък наистина се наложи да опирам до полицаите поне за посоки и ориентация. След около час пристигнах в Гулистан и момчето със схванатия врат от предната седалка също слезна, за да ми покаже някоя евтина дупка. Поколебах се дали да не вдигна категорията на хотелите, но реших че е по-разумно да се слея с местните – излизайки от лъскавите врати на хотел с климатик струващ цели 15$ събира много погледи и също създава рискове. Така че отседнах в хотел за 4$, портиерът взе парите, включи нещо подобно на телефон в стаята и каза да набера нулата ако възникнат проблеми. Не разбрах какво да очаквам – някой да щурмува вратата или просто да се събудя с червен гердан, но след като поприказвах още малко с Аугустин Гомеш (момчето от предната седалка с нетипично бенгалско име, което се оказа християнин) и след като го изпроводих, затиснах вратата с гардероб и малка маса. Към 2 часа заспах не особено дълбоко, а към 3 някой от съседната стая се разпя. Другите пригласяха и одобрително пляскаха в такт.
В Индонезия, между Бали и Ломбок се намира биогеографската граница на Уолъс. Флората на двата острова е доста различна, животинските видове на запад общо-взето са типични за Азия, а тези на изток може да се причислят към австралийските. По подобен начин границата между Бирма и Бангладеш разделя азиатците. Бирманците са последно звено на далекоизточните части от континента и етнически принадлежат към народите в Индокитай, а от Бангладеш започват арийците и окончателно изчезват дръпнатите очи. Много от бенгалците не могат да се различат от по-мургавите ни сънародници, а езикът им също е в индо-германската група. Освен това всички азиатци досега белеха плодове и зеленчуци от долу на горе – допирайки палец в тъпото на ножа и с острие насочено навън, а бенгалците белят като нас – от горе на долу и с острие към палеца. Но колкото и да сме близки с тях не мога да си представя какви ще са усещанията на човек попаднал тук директно от Европа. Навремето един турчин разправяше с погнуса за няколкодневния си престой в Дака, а даже и аз пристигайки от не до там процъфтяваща Бирма се впечатлих от мръсотията и непрестанния ужасен шум на ръмжащи камиони, звънци на рикши и темпераментни бенгалски викове. Рядко можеше да се разбере дали хората около теб си говорят или са пред сбиване и никому не правеше впечатление когато те гръмко жестикулираха с удари по кънтящи ламарини. По улиците и пазарите се носеха хиляди и приятни и убийствени миризми, а жегата и влагата започваха да ме просмукват още от 9 сутрин. В сравнение с Дака, “градът който никога не спи” – Ню Йорк – изглежда като мечка в дълбок зимен сън, така че трябва или да затвориш уши и нос с две ръце по време на престоя си или да се примириш с факта, че цялата страна е една неизбежна, интензивна и прекалено бурна оргия на сетивата.
На сутринта Аугустин се появи отново и потеглихме към старата част на столицата. Разгледахме малко забележителности “преди да дойдат туристите”, а като цяло за две седмици престой видях най-много 5-има бели с раници. Бенгалците проявяват само слаб интерес към теб ако си в движение, но тежко ти – спреш ли се веднъж някъде. Невъзможно е да се преброят тълпите, които събирах в Бангладеш, но почти винаги само на 5-ата минута след като повеждах разговор с някой, около нас в кръг вече имаше поне 15-ина зяпачи… колко още стояха зад тях не се виждаше. Първият зададен въпрос е “От къде си?”, а вторият – “Мюсюлманин ли си?”. Понякога ме питаха от коя каста съм и излезна че “ебалимумамата” е грешният отговор – под каста бенгалците също имаха предвид религията. Всеки докоснал се до исляма ще потвърди, че това е една “силова” религия на чийто връх и в чийто център непоклатимо е закотвен строгият и всемогъщ, но справедлив Аллах. В психиката на исляма силата има висока стойност, а слабостта се презира и наказва. Освен това ислямът дава едно “право на безпогрешност” и “правоверните” усещат едно предимство над неверниците, които трябва да бъдат вкарани в правия път, за да изпитат сами от райския благодат на вярата и страхопочитанието към Всевишния. Така че изобщо не е чудно защо бенгалците са преплели религията си с индийската кастова система. Много лош отговор е ако открито споделиш че си атеист, защото пълният безбожник за тях е на едно стъпало с животните, а единственият още по-лош отговор е да кажеш – “аз също бях мюсюлманин, но смених вярата си, защото юдейството (примерно) ми допадна много повече”. Стандартната ми фраза в такива случаи стана “Християнин съм”, а християните както и юдеите са споменати в Корана като “хора на книгата” заедно с Исус (Иса), Моисей (Муса), Аврам (Ибрахим) както и други епизодични герои от Библията като Йонас (Юнус), Лот (Лут), Ной (Нух) или Йов (Аюб) и прочие. Ако искаш да станеш още по-симпатичен е хубаво да поздравяваш с “Ас саламу алейкум” и да се научиш да отвръщаш подобава на поздрава, а ако на въпроса “Как си?” отговориш с “Хамдулила” (дал Бог добро) бенгалците направо се разтапят от радост. Но има още хиляди мюсюлмански правила – да пиеш вода само седнал, преди първата глътка да кажеш “Бисмилла ар рахман ар рахими” (в името на Аллаха – Всемилостивия, Милосърдния), а след нея – пак “Хамдулила”, да стъпваш при влизане в джамия с десния крак, а на излизане – с левия, да подаваш само дясна ръка (с лявата лесно може да си изкараш бой от някой местен здравеняк) и т.н. и т.н. Спазването на всички тези правила създава светците в исляма, а елементарното им познанство не е навредило на нито един неверник, чужденец или пътешественик. И едва след като се изясни въпросът касаещ религията на събеседника, разговорът минава на по-банални теми и допитвания за името му, семейното положение или наличието на деца, роднини, родители както и други общи неща.
Придвижването в Дака бе сравнително лесно – имаше стотици очукани отвсякъде автобуси за далечни разстояния и хиляди рикши за близки разстояния наред с безбройните конски и магарешки каруци. Задръстването разбира се е константно и автобусите са само малко по-бързи от теоретичната скорост на пешеходец – 4 км/час – с която се движат рикшите. Както и каруците, пешеходецът-стрела в Дака развива не повече от 2 км/час, но въпреки това кръстовищата може спокойно да се пресичат, тъй като движението там обикновено е в застой. Виждат се и полицаи с дървени палки, които направляват хаоса, махат на посоки около себе си и събират глоби от нарушителите. Но глобата естествено не се плаща в местната парична единица “така” а в свободно конвертируемите навсякъде по света тояги по гърбината. Една тояга за зъл поглед, 2 тояги при дребни нарушения, 3 тояги за обратен завой – системата е бърза, ефикасна и некорумпируема, бюрокрацията в нея се свежда до минимум, а болката не подлежи на обжалване (наред с микрокредитите има още много на каквото бихме могли да се научим от бенгалците). По подобен начин автобусите по тесните междуградски пътища задминават рикшите – ако след няколко клаксона рикшаджията не се измести вляво (движението разбира се също е ляво), контрольорът се подава от вратата с нещо здраво в ръката си и налага докъдето достигне в процеса на изпреварване. Толкова за слабостта, за силата и за законите в страната.
Ще привърша на тема Дака с една от най-нереалните гледки по време на цялото ми пътуване. През столицата минава река Буриганга, а по нея сноват едва ли не повече лодки, кораби и джонки отколкото в Банкок, меконгската Делта и бирманския Менделей взети заедно. На пристанището плащаш един път вход на собственика на земята, един път такса на лодкаря и в зависимост от багажа на хамалите, а всичко наоколо е затрупано със сламени колиби, бунища и помпи, бълващи черни пушеци над водата. Успях да се вмъкна в складовете на пазарски магазин, за да получа по-панорамна гледка, а там вече се бяха събрали и доста местни зяпачи. Само преди няколко часа по Буриганга бе доплувала речната растителност, характерна за началото на дъждовния сезон, която ежегодно приижда незнайно от къде, седи тук 2 месеца и после пак изчезва в небитието. Разбрах само бенгалското и име, но тя поразително прилича на гъста мрежа с наситен зелен цвят и сравнително дебели стъбла, които се използват единствено като долнопробен фураж. Растението бе хванало като в капан повечето от малките лодки по реката. Някои от тях със запалени двигатели и гребла се опитваха да се отскубнат от зелената прегръдка и да се върнат поне до кея – но безуспешно. А големите кораби се носеха уверено и триумфално напред като ледоразбивачи насред пролетна поляна, следвани от щастливите лодкари на малки съдове, които не трябваше да прокарват сами пъртина. И цялата зелена гледка се простираше на километри от единствения мост над Буриганга на изток до първия й завой на запад. Време е да спомена малко повече за реките през Бангладеш, защото втората величествена гледка бе също на река – Брамапутра. А тя извира северно от Хималаите и заобикаляйки ги прави един голям завой на изток, преди водите й отново да поемат на запад (вече южно от Хималаите) и да се слеят с Ганг на бангладешка територия. Брамапутра сменя няколко имена, а местните я наричат Джамуна, което няма нищо общо с индийската Джамуна. Бенгалското име на Ганг е Падма, но през Дака минава Буриганга а не Бурипадма, така че тукашните реки са една много, много объркана история. Както и да е – мостът на Джамуна/Брамапутра (в посока Богра) е дълъг поне 4 километра, а самата река е по-тясна примерно с километър. Още надалеч от устието в Бенгалския Голф, водите й се разливат като море докъдето видят очите, но тук водите са сравнително плитки и се виждат десетки пясъчни острови. Както всяка страна на делта, голяма част от територията на Бангладеш е изпълнена с водата от реки, езера и локви, а най-разпространени наоколо са оризищата, които при такива условия изискват сравнително малко грижи. Терасите се напояват без водни колела или помпи, а местните връзват две въжета за дръжката на кофа и след това боравейки с въжетата в майсторски синхрон преливат от ниското към високото. Човешкият труд на село е евтин… много по-евтин от стойността на механичните съоръжения и горивото на помпите.
В страната липсват камъни и почти навсякъде наоколо се виждат високите комини на тухларни, които през дъждовния сезон понякога се подават от средата на езеро. Тухлите се използват като единствен строителен материал за всичко и често около пътищата са натрупани купчини от тях, които местните трошат с чукове на дребно и използват за добавка към бетона или вместо чакъл. Така асфалтът лесно се разбива, дори новите шосета са пропаднали и осеяни с дупки, а къщите не са особено стабилни, но друг вариант няма. Само по северните части на страната и ниските планини на изток се виждаха купчини от истински камък, но те едва ли стигаха дори за регионални нужди. Град Богра не бе запомняща се гледка. В близост до него се намира първата столица на страната – Махастан, но тя също е строена изцяло от тухли, запазени единствено под земята – по археологическите разкопки из хилядолетните глинени наноси. Продължих на север към Рангпур и Динаджпур, а там тълпа от 20 души ми обясни къде са хотелите и как се стига до там. Както винаги намерих шумен хотел с хлебарки – от улицата се носеха непрестанно звънците на рикшите, по коридора през трясъци на врати си приказваха ведро бенгалците, но с всичко това макар и трудно се свиква, а мрежата против комари не пропуска и хлебарките. Студената вода помага срещу умората, а дълбокият сън е нещо направо немислимо – поне през час се чукаше по вратата ми. Момчета от хотела идваха да побъбрим, след малко те се връщаха да приберат забравени чаши или да донесат още чаши чай, а последният от тях някъде към 12 през нощта се сети че не е напръскал против комари и даже се разсърди че го изхвърлям шумно навън.
Бангладеш е страната на текстила и нямаше как да не купя евтина фланелка, но само материята се оказа наистина качествена – след няколко дни се наложи да закърпя фланелката втори път по шевовете, а тя все още пуска обилно зелена боя. Подобно на текстила бенгалците са добродушни и общо-взето любезни, но тежко ти ако опреш за някаква конкретна информация до тях. По време на едно такова пътуване е трудно да помниш дреболии като дни от седмицата, дата или месец така че се наложи да питам местните и установих, че ми остават едва няколко дни до края на визата. До тук добре, но следваща спирка бе Индия, а следващ град – Шилигури – и тъй като, както винаги, не ползвах пътеводител нямах понятие къде се намира КПП-то. Местните (питах около 10-ина) ме упътиха географски правилно – към Такургаон на север от Динаджпур и аз добросъвестно хванах автобус в същата посока. Там смених превозните средства, поемайки още по на север към град Панчагор и град/село Банглабандха, но хората вече не бяха толкова убедени, че наистина се движа към граница. Минавахме по направо безлюдни пътища, от двете им страни се виждаха амбразури, а бенгалците сочеха телените огради на 200 метра в ляво и произнасяха с омраза – “Индия”. На 5 километра от “границата” някакъв доктор категорично заяви, че от тук няма да мога да напусна страната, но по карта се намирах само на 15-ина километра от Шилигури така че му викнах “Къв си ти бееее?” и въпреки всичко реших да опитам. Последната спирка на автобуса бе пред бариера с полицаи, а те извикаха шефа си, който взе паспорта ми и отиде да звъни по телефона. След половин час шефът се върна и заяви, че ще е най-добре да хвана първия автобус обратно към Динаджпур, откъдето само на 50 км на юг ще намеря истинската граница Хилипорт. На 10 км на североизток наистина се намираше Шилигури, а на 25 км на север бе Непал (тази част от Индия се нарича naxalbari или “пилешки врат” и ако погледнете картата ще ви стане ясно защо), но пътят пред мен бе само един транзитен коридор между Хималайските Кралства Непал/Бутан и демократичен Бангладеш – отворен за местни селяни с пропуск или тираджии… и никой друг. Към 3 следобед потеглих обратно през Банглабандха, Панчагор, Такургаон и т.н. към Динаджпур, по пътя имаше катастрофа, чакахме 2 часа преди да минем покрай 3-ма размазани мотоциклетиста и зяпачи колкото на манифестация, после се прехвърлих два пъти в друго возило и към 10 вечер стигнах от където бях тръгнал преди 12 часа. Градът бе осветен само от фенерите по рикшите, които така сигнализират нощна тарифа и след няколко часа с огромно удоволствие паднах в леглото на хотела с хлебарките, не обръщайки внимание на шума, песните и познатото хлопане по вратата.
След като КПП на север липсваше, не ми остана друг вариант освен да пробвам съвета на полицая и да тръгна на юг към Хили. В автобуса имаше стенен часовник, чиито стрелки от друсането през целия път се въртяха като компас между 4:20 и 7:40, но въпреки това смятам че минахме тези 50 км за 2 часа. Пътят се оказа оживен, което бе добър признак за наличието на граница. Платих последна такса на бюрократите в Бангладеш (поради липсата на туристи местните никога не лъжат чужденците, но държавата е измислила хиляди такси, наред с прекалено скъпата виза като компенсация) и минах през границата, която всъщност бе – 2 железопътни релси. Влезнах в Индия и почти нищо не се промени. Хората са от същата народност, но предимно хиндуисти по религия, а езикът им отново е “бангла”. След разделението с Пакистан през 1948 година Западна Бенгалия остава индийска провинция, а Бангладеш се нарича с името Източен Пакистан до 1971-ва, когато окончателно и със сила получава независимоста си. Изминах още 30 км към първия по-голям град Балургхат и от там се прехвърлих на автобус за Райгон. Но на една междинна спирка автобусът отказа да продължи нататък и върна остатъка от рупии на пътниците. Другите автобуси също преустановиха движението в тази посока, а селото се казваше Калиягон. Със сигурност турист не бе стъпвал тук от години, но след като ми се падна тази чест бързо намерих евтин хотел до автогарата и отседнах. Вечерта излезнах да хапна и по навик не спрях изобщо докато намеря храна. На връщане (както предположих) започнах да събирам тълпите по главната улица и историята на деня се изясни. Бях почти в епицентъра на събитията, защото в Хемтабад само на 20 км от тук мюсюлманин бе отвлякъл, изнасилил и убил две хиндуистки девойки предния ден. В последствие хиндуистите се запътили към дома му с катран и перушина, а полицията убила двама от тях и ранила няколко други (мюсюлманите в Индия по принцип подлежат на местно мюсюлманско законодателство, което създава безкрайни проблеми в случаите с потърпевши от друга религия; като резултат в Аюдая има хиндуистки храмовете зад бронебойни стъкла, а броячът на жертвите при религиозни безредици или опожарени влакове с чуждопоклонници се върти със скороста на вентилатор – иначе Индия нямаше да бъде Индия). Така пътищата се оказаха затворени, а на следващия ден в знак на протест щеше да има всеобща стачка и автобусите пак нямаше да вървят. Профсъюзите са едни от големите политически играчи в Западна Бенгалия и бандх-ата (както тук се нарича всеобщата стачка) е тяхното най-силно оръжие. Но аз не повярвах на местните и още преди 6 на другата сутрин излезнах с раница на пътя. Автогарата бе призрачно пуста, опитах се да хвана стоп, но един бенгалец прекара нокътя на палеца през гърлото си, а друг старец ме посъветва да не продължавам към Хемтабад ако нямам спешна работа. Всичко това бе достатъчно, за да реша че нямам спешна работа и останах още един ден на това странно място. Междувременно полицията бе издала забрана да се събират повече от 5 души на група, така че по главната улица минаваха десетки демонстрации от по 6-има. Униформени се разхождаха с шишанета наоколо за да покажат присъствие, но когато привечер заговорих един от тях той просто ме подмина, предусещайки колко зяпачи щяха да се съберат ако поведем разговор. На третия ден в Калиягoн бандх-ата бе преустановена и аз поех в препълнен автобус към Шилигури. След 4 дневна обиколка стигнах отново до пилешкия врат между Бангладеш и Непал, този път на индийска територия и се добрах до обетования град Шилигури. Не предполагах, че ще са ми нужни цели 2 месеца докато наистина се почуствам в Индия, но това е тема на поне няколко други истории.
