Връх Адам, Адамс пик или Шри Пада (свещения отпечатък) е там където според поверието Буда, Адам или даже тамилски/мюсюлмански праведници са стъпили на планина с формата на пагода. Пристигнах в подножието й по пладне и още по светло намерих място за базов лагер малко над сергията за сувенири, номер 38. Освен целия инвентар трябваше да пренеса до горе 3 чувала ориз и 5 кг пържени люти чушки. Наех носачи, с които поехме заедно на следното утро. Приближихме чаена плантация, където носачите ме зарязаха заради по-лукративната сделка от 2$/ден, която им предложиха. Все пак замъкнах всичко на 5 курса. После фиксирах 500 м парапет по ключовите места и с доволство наченах ориза. След успешната аклиматизация фиксирах и дата на изкачването. Трябваше да стартирам не по-късно от 2 часа през нощта. Щракнах карабинера в парапета малко преди една нахална и костелива баба и бързо стопих височината до билото. Североизточният мусон вледени брадата ми, а дюзата на кислородната бутилка се запуши на около 1700 м.н.в. Усетих първи симптоми на височинната болест и на сергия, номер 67 ударих две щедри глътки кокосов арак. Замезих с последните люти чушки и като незаменим източник на калории, извадих кесията с пишмание, която носех още от Истанбул. Подминах небеизвестните зелени обувки, марка Кофлах, стърчащи през храстите от краката на мумифициран преди 20 години труп. Версията на очевидците е, че смърттта му е настъпила поради материален дефект в патерицата. Малко преди финала и най-стръмната част от стълбите се подхлъзнах и безоткатно забих пикела между джапанките на продавач на додол от сергия, номер 109. Опора намерих едва, когато с лявата ръка хванах здраво хавлията, увита около главата на смирен поклонник. Малко преди изгрев се качих и на покрива на храма с отпечатъка. Последва ме будистки монах с латентна агресия в погледа, но все пак побих трибагреника… през робата му. В последвалата суматоха се измъкнах към по-безлюдната пътека за Ратнапура. “Целта е да се качиш и спуснеш, върхът е само бонус” – си мислех с надеждата някой ден да се кача и на Ева. Майтапът настрана – Адам е най-посещаваният връх, на който поне аз съм стъпвал. Тълпи от хиляди поклонници са там всяко утро на изгрев, а по сергиите продават от плюшени зверчета, през кафе и дрънкулки та до знамена на Боб Марли с петлистната детелина. И въпреки неправилната конична форма, сянката на върха е перфектен триъгълник. Шествието из планината попада по-скоро в графата манифестация, отколкото планинарство, но става за финал на шриланкските ми преходи. Време е да се върна към равнините.
На Джебел Муса бях 2 седмици след 11/09/2001, нямаше много посетители и не знам дали впечатленията ми са меродавни. А вчера се запознах с един малаец, който качил Адамс пик по обяд и засякъл пешеходния конвой, свалящ даренията от храма. Носели 4 чувала с пари – ежедневните постъпления. Сега съм в Гале – красив град с най-добре запазения форт. По принцип другите фортове са или затвори или заети от военните и обикновено оградени с вода, в която плуват крокодили (най-често срещания местен вариант за ограничаване на достъпа до каквото и да било). Спя почти под фара, който свети и в стаята ми нощем. Цялото южно крайбрежие е доста разработена туристическа зона с всичките му плюсове и минуси. Успях да влезна без билет на още две места – Хуммане (дупка в скала до океана, която бълва силни струи) и най-високия Буда в страната (50 м). Вдигайки ръце в стил “другаря Брешнев на 07/11″ на изхода, разгневих пазачите до лилава окраска на и без това черните им лица. Поздрави.
В София има вече над 30 см сняг и продължава да вали! Толкова дебел сняг в София, аз не си спомням. Утре (петък) прогнозата е за -9с, което значи че снега ще се задържи. За разлика от Румъния обаче, държавата не е затворена – летищата и магистралите работят при зимни условия.
Юри докато си там, наслаждавай се на слънчицето и топлото време.
Жив съм, здрав съм – бях на едно от най-недостъпните места на острова. И въпреки, че планините са само около 2000 м.н.в. видях малък вариант на Матерхорн и начупени зъбери на всички посоки. Селото, където спах се казва Мимуре, отдалечено е на 30 км от цивилизацията и достъпът до него е ограничен от вместимостта на микробуса, пътуващ един път дневно до там. Хубаво се натъпкахме между чували и по пътя се запознах с дядо, в чиято къща спах в последствие. Пътеките са най-объркани и едва след доста километри започнах да вдявам в топографията, а респектът ми към тези чудовищни върхове и хълмове е не по-малък от този към Хималаите, Алпите, Пирин и т.н. Вчерашният ден беше доста тежък, кален и мокър, което освен всичко друго има и следното предимство. Ако имаш 2 чифта дрехи и един от тях е мръсен, трябва да облечеш втория и да го изкаляш до максимум. След това се чувстваш като къпан в първия чифт… цикълът може да се повтаря до пълно разпадане на единия комплект. След всички перипетии съм в Хатон, утре сигурно ще качвам Адамс пик, но той е със стълби и даже осветен нощем заради стотиците поклонници, така че ще си почина по време на изкачването. Поздрави.
Има време за писане и време за пътуване. Горе-долу приключих с програмата в Нурелия – град на около 2000 м с типично европейска природа и зеленчуци като марули, репи, лук и зеле. Къщите наподобяват английски имения (с имена от сорта на Глен*******) и единственото, което не пасва в йоркширския пейзаж са пластмасовите бидони за вода и трициклетите. След като приключих с традиционното бръснене в края на първия месец и се разходих до насита по терасирани хълмове – смятам утре да изчезвам отново поне за седмица в небитието. Планирам връщане към планините Нукълс, където надявам се отново ще видя пощальона и ще потъна в дън джунгла. А и пиявиците там бяха от по-безобидните. Поздрави.
Живях около седмица в пейзаж от дзен-будистка рисунка с възможно най-блед туш. Оказа се, че не художниците медитират рисувайки, а самата природа медитира, създавайки такива красиви безумия. Първоначално отседнах до най-високия водопад на Шри Ланка (Бамбараканда -250 м) в пълно усамотение. Даже в неделя имаше само 5-6 човека, а тъй като страната е сигурно с най-многото водопади на квадратен километър се разходих и поплувах в още 3 същия ден. В горната част на Бамбараканда също има басейн, от който е желателно да не се надвесваш, а до него е издатина с панорама почти на 360 градуса, върху която расте самотно дърво. Обаче тези 3 дни бяха нищо в сравнение със следващия нестандартен маршрут, през чаените плантации на Нон-париел истейт малко под 2000 м. И двете места липсват по книгите или даже картите, а вечерта прекарах в бугалото на г-н Сеннавиратна, който е нещо като разпоредител в най-вискота част (Награк) на плантацията. От там за 1 час се изнесох до края на света (World’s End) през доста обрасла пътека, но излизайки в гръб на всички пазачи като бонус отново си спестих входния билет. От същото това място се виждат къщи на 1000 метра в ниското, през местата и каньоните, където щъках предния ден. После довърших траверса на тази планина, част от която по на запад е и Адамс пик, а там отново ще траверсирам след 10-на дни, но в обратната посока. Щастието беше пълно когато снощи, отсрещните остри баири се покриваха в сиви, черни и жълто-червени облаци на залез, а чаени храсти и дървета изплуваха от мъглите и после пак се потапяха в тях, докато г-н Сеннавиратна се молеше а музиката му подпяваше – “Саду, саду, саду”. Единстевно в Колумбия, Судан, Индонезия и още няколко места колкото пръстите на едната ръка съм имал толкова силни моменти, а най-важното е, че вече добих чувство и усещане за страната – едва след първия месец. Поздрави на всички.
На 31-ви направих плаж, а първия ден от новата година бях на шриланкска баня и разходка из зеленясали руини. 2-ри бе добър ден за засада на диви слонове. Всеки ден между 6 и 7 вечер те минават по тясна пътека до японската пагода в Ампара. След като чаках повече от час се стъмни и комарите се озвериха. Най-накрая се появи първият и след като бях нагласил светкавицата на мах, реших да го завардя от 4-5 метра. Викнах му – “Пич, немой се плашиш” (цитат на циганин от Христо Даново – 02.01.2009), но той не ме послуша и настъпи фронтално. Хукнах през глава назад или както казват англичаните – елегантно се оттеглих и нащраках няколко снимки, на които се вижда само силуета и червените му очички в тъмнината – един вид експресен курс по фотография на диви слонове. После той продължи по пътя си, а аз бях брутално нагризан от паяци, комари и други гадинки до подуване. Сега съм в Елла, да погледам под лупа и планините. Поздрави.
Не знам как в Шри Ланка празнуват нова година, но в София този път зарята беше много мижава. Знам, че е заради кризата, но съм разочарована.
В замяна на това, снегът създаде невероятно приказна атмосфера.
За руска и турска баня съм чувала, но за шриланкска – не. Даже в нета не можах да намеря.
Намирам се в Джафна – сърцето на Тамил Еелам. Селата в северната част на страната не са така на гъсто (колкото примерно до Коломбо или Кенди), а в последните 100 км насам из пейзажа преобладават казарми, бодлива тел, амбразури, вишки, чекпойнтове и чувалчета с пясък. Развалините с дупки от снаряди зачестиха, а крайпътните надписи са примерно “Добре дошли при 55-та дивизия” или лаконичните червени череп, кости и “Опасно – мини!”. Хиндуизимът вече взе превес, а в Джафна и кучетата имат точки на челата, но тамилските мюсюлмани също са навсякъде. Има и християни, а северните тамилци са различни като самосъзнание от планинските си събратя (внесени от британците) по чаените плантации из центъра на страната. Военният конфликт вече е позатихнал, но това е логично след дългата партизанска епопея. А когато идват индийските миротворци (трудно е да завържеш приятелство с нископлатена армия), запълващи ежедневието си с грабежи, мародерство и изнасилвания, местните до там пропищяват, че тамилските тигри започват битка срещу индийците – финансирани отчасти от сингалските си врагове. И дори страната да изглежда мирна – враждата между двата етноса едва ли някога ще бъде преодоляна… за зверствата (и за местните вариации на тема фашизъм и геноцид) по-добре изобщо да не споменавам. Другото добро място, което посетих е Манар – тесен и дълъг остров, завършващ при моста на Адам (Adam’s bridge), където само 40-50 км делят Шри Ланка от Индия. Флотата се е разположила нашироко по тези места и освен всичко друго организира и излети с лодка (за туристи) до плитчините. Не можах да се възползвам, но има толкова рибари, че придвижването по вода не е проблем. Освен това островът е дългоочквана спирка и за многото прелетни птици. Поздрави на всички.
Юри, каква е разликата между северните и планинските тамилци?
В България пословицата е “Планината ражда човеци, а равнината – тикви”, в Шри Ланка да не е наопаки?
Пази се.
Северните (и преобладаващи из източните части на страната) тамили са се заселили тук преди около 2000 години. Прародината им е примерно днешния индийски щат Тамил Наду и от тогава досега си правят мръсно със сингалците, за които се предполага, че са дошли малко по-рано от северена Индия. А планинските тамили са заселени тук от както англичаните решават да култивират чай на острова – тоест преди 150-200 години. Говорят на различни диалекти и планинските територии никога не са били част от освободителната кампания на партизаните. Освен това планинците са набирани от най-низшите касти и са презряни от другите. А автохтонното население са всъщност ведите – племена, живяли доскоро само от лов из джунглата и споделящи съдбата на аборигените и африканските пигмеи. Досега видях само 2-ма от тях – на изчезване са. Весели празници – най-накрая стигнах и до плаж.
Все още съм в Анурадхапура – първата столица. Всъщност само до преди няколко века руините са били погълнати от джунглата до такава степен, че и местните не са знаели нищо за тях. Говорим за огромна (дори и според днешните мащаби) територия, подобна примерно на Ангкор Ват. Само че това, което се е показало след разчистването на джунглата не може да се сравни с камбоджанския си аналог, въпреки че навремето едва ли му е отстъпвало. Има басейни дълги по 200 м, имало е и 7-8 етажни постройки и 100 метрови ступи, някои от които все още – зеленясали. Единственото незасегнато от щедрата растителност място е храма около 2200 годишното боди дърво, пренесено като клонче до тук от дървото в Бодхгая, под което Буда е получил просветление. Същото това дърво фигурира по всички шриланкски хроники и растежът му е особено добре документиран … много след като индийският му родител бива унищожен и изгорен. След като дъждовният период разшири досегашните ми представи за това понятие, горе-долу свикнах и с него. Вчера обикалях цял ден с дъждобран на колелото и трудното бе единствено да намеря път, с дълбочина под 30-40 см.
Честит празник и дано по тия ширини се намери подходяща за случая мръвка (не , че подценявам ориза и чая) . Вижда се , върви ти по вода, пожелавам ти здраве и късмет!!! Поздрави Ангел и Мая
Повечето от имената имат някакво значение, но обикновено са променени и изопачени от съответно португалци, холандци и англичани. Така че (за чужденеца) първо трябва да се направи връзката между сегашното име и оригиналния му сингалски вариант и след това да се преведе. За мен е достатъчно изобщо да разшифровам надписа със символите от зверски изглеждащата им азбука. Иначе Шри Ланка значи нещо от сорта на “благородно лъчезарна” а примерно Цейлон идвало от Сингхала (през холаднски), въпреки че лично на мен Цейлон ми звучи повече като Зееланд(ия). От последното включване досега: 1) качих връх Баталегала (библейски камък), изглеждащ от далеч като библейско паве с ръб 500 м. 2) Направих проучвателна обиколка из планината Нукелс. За голям късмет попаднах случайно на местен пощальон, който обслужва 9 села и за половин ден ми показа някоя друга пътека. Част от маршрута на пощальона минава през джунглата и само с него обиколих към 5 водопада. Реколтата от пиявици този ден бе особено бедна – само 2, а пиявиците не се плашат от обувки и пълзят до първо срещнато месо. 3) Изнесох се към една от бившите столици – Полонарува, където добавих още едни руини към гратисчийската си колекция. Обектът е сравнително добре охраняван, за което трябва да се благодари на тамилските бунтовници от близкото минало и особено на дъждовния сезон в момента, превръщащ голяма част от площите в блата. Както и да – вече се настроих за особено влажни празници. Поздрави.
Сри Пада или връх Адам оставих съзнателно за Януари, когато очаквам по-сухо време. Вчера аз пръв път от 4-5 дни се показаха небе и слънце. Почти не валя. Маймуните, повече зло отколкото екзотика, по време на големите дъждове бяха нагризали интернет кабела на селото. Наоколо всичко е в локви и дърветата са из блата. Понякога на сантиметри пред носа си виждаш хамелеон, фокусиращ конусовидния си поглед към теб, понякога от калъфа на фотоапарата излитат разноцветни насекоми, а папагалите по телеграфните стълбове са си класика. Осъществих мощен пробив в забележителност номер едно на страната – крепостта Сигирия. Проникването беше трудно, но общо-взето креативно и накрая стигнах до обетованата земя на върха на скалата след малка, зловеща гавра с пазачите на втория чекпойнт. Засега водя с 55-0 срещу тима на ЮНЕСКО, а вече съм в Анурадхапура, където утре ще увелича преднината с още 25 $. Поздрави и весели ви празници.
Мерси, Весела. След еднодневна разходка из Коломбо (да не се бърка със столицата Сри Джаяварденапура Коте) и още един ден в Негомбо се изнесох към Кенди – една от многото стари столици, в случая оградена достолепно от всякъде с планини. В центъра на града е едноименното езеро и до него – храм, в който се съхранява Негово Величество – пресвещенния Зъб (няма грешка) на Буда. Хилядолетната му одисея би се вместила в една среднодебела енциклопедия, ако някога се стигне до консенс дали той изобщо е човешки и още повече кой все пак е бил притежателят му. Както и да е – за местните няма по-голяма светиня. Иначе все още сме плътно в дъждовния сезон, днес изкарах един следобед в търсене на водопадите Хунас из между чаени плантации, покрай маймуни, катерици и неминуемите владетели на влажната земя – пиявиците. Все още преходите са трудно занимание – а след тях изглеждаш все едно с нарязани крака… срещал съм и по-големи кръвопийци.
Малко е странно точно след виелиците и новия сняг в четвъртък на Черни връх, да се окажеш на +30 градуса. След задължителните ~30 часа транспорт съм в Негомбо, малък курорт до Коломбо и доста далеч от Ком Омбо. Днес се оказа, че в сомнамбулските си търсения снощи съм намерил хотел на самия бряг. В хотела имаше сватба и по някое време през нощта затрещя още по-силно, но така и не разбрах дали от заря, гръмотевици или от друг обикновен сингалски купон. А неделният ден започна с мач по крикет, рибарско пристанище с пазар и спускане на нова лодка в ухаещите канали около градчето. Поздрави.
Пътят от Богор до София бил само 40 часа, през които минахме транзитно Джакарта, кацнахме аварийно в Коломбо, спретнахме един спринт в Доха и дремнахме в автобуса от Истанбул до София. Завърнахме се вкъщи с две малки раници – големите все още са на някоя неизвестна междинна спирка, но няма чак какво толкова да оплакваме от съдържанието им. Оказа се, че оризовата диета, въпреки двойните порции, е отнесла мои цели 7 кила за 2 месеца, което си е радикално. Следва многократно опустошаване на пълни хладилници и заслужено лентяйство. Поздрави.
Десетият трихилядник онагледи значението на фразата – през девет планини в десета. Аргопуро (3060 м) е може би най-изолираният вулкан (и местност) на пренаселена Ява и само преходът до лагера, от който се атакува върха е около 20 км. Без сериозни денивелации, теренът плавно се изкачва до плато, с десетки гигантски, туфести ливади. Една от тях била превърната на летище (по всяка вероятност за ловни развлечения на величайшите особи) от холандците, но с наближаването на японците през втората световна, пистата е разкопана на огромни дълги бразди и от тогава тъне в забрава. Сега по тези места се подвизат прасетата, фазаните и само тлъсти, разноцветни диви петли излитат с пърхане (отлечливо доловимо и на 1/2 км) като тежкотоварни аероплани от поляните. Пътеката в един участък от 5 км бе най-противното нещо, през което може би изобщо съм минавал – с неравни туфи, закрити от буйна, росна и влажна растителност, с хиляди корени, паднали и хлъзгави дървета и пущинаци и урви от всякъде. Но след този участък сравнително плавно се качихме на вр. Ренганис (3040 м), наименуван на хиндуистка богиня. Около кратера, а и на самият връх все още си личат основите от храм в нейна чест. Като цяло изминахме около 70 км за 2 пълни дни ходене и цялото занимание е малка и приятна (?) хамалогия и само 2300 височинни метра. Все пак – топографията на района има доста самобитен характер и е нетипична за Индонезия.
След 10 (от общо 12-те) вулканични трихилядника на Ява, още 4 върха и 1 кален вулкан, след около 300 км по хоризонталата и малко над 20 км по вертикалата, смятаме да се отдадем на мързеливо митарстване из остров Семпу и няколко дни в топлите басейни на Чангар. Оставяме на съдбата да реши дали ще стигнем и до вр. Анджасморо (2500 м) в непосредствена близост, но все пак смятам за най-голямо постижение факта, че намерих нов чифт джапанки (45 номер) и хапнах цяло едно кепабче на Ява. Поздрави на всички. Пътуването беше яко.
Предпоследният преход беше душмански – около 30 км и 2400 м нагоре, после пак толкова надолу. Най-рядко посещаваният трихилядник Раунг е с най-широкия кратер на Ява (~2 км фи). Стените му са по 500 м и в центърът се вижда още по-дълбокото гърло на вулкана. Най-високата точка от кратера едва ли е изкачвана въобще повече от 4-5 пъти и е сериозно алпийско упражнение по сипей и трошляци с наклон 40-70 градуса от едната и отвес от другата страна. Интересно е, че почти целият зимен инвентар (без ски и снегоходки) намира приложение и в летните условия на Ява. Гетите са полезно нещо по сипеите на Семеру (последните 700 м), котките биха били идеални при влажни условия по хлъзгавите глинени пътеки, а ледокопът е използван за самозадържане при едно от изкачванията на Раунг (където 1 км по кратера е изминат за 1 ден). След малко отмора поемаме към Аргопуро (3000 м) – последната(?) планина от програмата ни.
Оказа се, че Семеру (3670 м) в момента е затворен… но никой не го пази, така че го качихме и него. Местните планинари имат навика да пристигат на върха за изгрева. От една страна гледките сутрин са най-добри и небето е най-чисто, но точно на Семеру тази традиция има и друг практичен аспект – активността на вулкана се засилва след 9-10 сутрин. Така че направихме един нощен преход, бяхме в 5 на върха и посрещнахме дядо Райко. След поредица от изживяваниня като гущер, заплетен в косите, падащи лепкави гъсеници, задявки със змии или вмирисани сероносачи, Теди привлече поредния катаклизъм. Вулканът думнал и пуснал няколко кълба дим в лицето й, точно когато пристигнала горе. След това имахме дълъг преход до изходната точка, повече като километри от колкото като качване/слизане. Сега сме в Маланг и програмата максимум ни е за още 2 трихилядника. Силите и желанието са в излишък, но времето ни привършва. Поздрави.
Най-тежкият преход засега се оказа и най-красивият. Билото между Уелиранг и Арджуно е с доста огромни размери и 2 дни са минимума за тази така разнообразна планина. По ниските склонове има доста плашливи маймуни, а нагоре водата е в изобилие, което е рядкост за индонезийските вулкани. Първия ден имахме почти 11 часов преход (2400 м. денивелация) до Арджуно – позадрямал вулкан с ярък алпийски характер и силни отвеси на изток. Едва от него се откриват гледките към първенеца на Ява – Семеру, а спускайки се по прашни улеи, намерихме място за бивакуване на поляна с течаща вода. Температурата падна само до 9 градуса и на втория ден, минавайки първо през колибите на сероносачите, качихмне и сравнително активния Уелиранг. Хората, работещи по склоновете му се спускат по пътеката с колички и 200 кг сяра, за което им плащат по 8 евро. Върхът има няколко димящи кратера и разчупена топография, цялата корона пуши от десетки жълти дупки, а в най-димящата част се задържахме само 5 минути, че вятърът задуха в неправилна посока и дишането се затрудни. Добре че мястото е сравнително откъснато и се изкачват 1700 м само до базов лагер, та със сигурност няма да го сполети туристическата съдба на Кава Иджен. Поздрави.
От няколко седмици насам всеки следващ вулкан се вижда в посока изток от предишния. Почти всички трихилядници са самотни гиганти и горната част на конусите им, дори на 200 км се откроява ясно като остров над облаците. Които започват да се подреждат на опашка по склоновете от 8 сутрин и трупайки се един след друг, закриват постепенно ниските части до към 1-2 следобед. Времето вече уверено навлезе в сухия сезон, не сме имали дъжд от седмица (две?) и пътеките са доста по-стабилни. Отнесохме Гунунг Лаву като бръмбар сламка (1400 м качване и толкова слизане за 6 часа), утре настъпваме към Арджуно (3300) и Велиранг (3100) за 2 дни, а от там се пренасочваме към първенеца на Ява – Семеру (3600). Където преподлагам ще имаме повече задявки с налудничавите туристически цени на транспорта, от колкото със самата планина. Днешният кратък преход беше до водопад с поетичното име “глупав старец”. Маймуните около него имат доста благ нрав в сравнение с индийските си събратя от същата порода или даже тези в Бали – остров “извън” Индонезия, както все повече се убеждавам. Поздрави на всички.
Върнахме се от о-в Каримунджава. Туризмът там все още е в начален стадий и кораловите рифове са в добро и най-вече доста запазено състояние. Живите риби се делят на разноцветни, сливащи се с пясъка, нападащи и леко хапещи, а мъртвите са предимно вкусни. Има възможности за плуване в развъдник за акули-бебета както и с по-големи – навсякъде извън развъдника. Утре се изнасяме от Пурводади, където цяла сутрин зяпахме един бълбукащ кален вулкан и селяните около него, а следваща цел е истинският вулкан – Гунунг Лаву (3250 м.) При целия си респект към планините мисля, че ще го отнесем като бръмбар сламка, още повече че съм го качвал преди 6 години. От както се появи дупка в подметката наболява и въпросът с подмяната на джапанките. Хлебарките тук са като детски обувки, цигарите имат 40 мг катран и 4 мг никотин, но местните носят най-много 41-42 номер, така че нямам големи шансове. Може би джапанките са на сергията “кебапчета и пържоли”. Поздрави.
В най-вандалски стил (с обществен транспорт, без носачи, гидове и по някаква алтернативна пътека) качихме и Гунунг Мербабу. Повечето от върховете му завършват с малки полянки, на които хапнахме традиционната консерва риба с кракери. Гледки има на запад – към Синдоро и Сумбинг, на изток – към Гунунг Лаву, на север към Яванско море и на юг – към най-активния вулкан на Индонезия – Мерапи, на ~5 км от там. Короната му има доста поръбен вид след последното изригване през Октомври 2010, но топографията на вулканите е едно винаги динамично понятие. Поздрави.
Изкачването на Сумбинг напомня в голяма степен на българските планини. Подножията му са в стил Пирин (като изключим масивните и амфитеатрално терасирани насаждения), а последните 200-300 метра под кратера са твърда скала, каквато е рядкост и за Ява и за вулканите изобщо. Следващата цел е Гунунг Мербабу (3100 м.), а на полувремето след първия месец, осмия вукан и >10 км денивелация смятаме да отделим и седмица на кораловите острови Каримунджава. Една от причините да се върна за 4-ти път в Индонезия бе да се убедя, че страната наистина е идеална за пътуване. Когато преди 7 години заразях работа, тръгнах на път и стартирах в Индонезия е имало и доста субективни фактори за приповдигнатото ми настроение, но не – Индонезия е една от малкото страни, по които винаги ще изпитвам носталгия. Хората са непринудени, контактни и най-вече истински – от шофьорите, просяците и продавачите, до последния селянин или носач, огъващ се под тежък сноп дърва по хлъзгавите пътеки. Амалгамата от ислям и местна яванска култура (действаща като спирачка на самоцелната религиозност) е създала среда, която ми пасва най-добре в сравнение с други пътувания.
Имахме един сравнително лек поход, въпреки денивелацията от 1700 м, до кратера на Синдоро (3100 м.н.в.) В самия, на места отвесен кратер има малко езеро, а вулканът от дълго време не е активен. Вече сме доволни ако пътеката не е пързалка, ако не вали и ако се приберем с полусухи обувки. Дъждовният сезон няма свършване и изсъхването на обувките отнема дни. Днес реанимирахме в топлите извори на Калиангат (до Вонособо), до които има и цял олимпийски басейн. Индонезийците го избягват заради по-студената вода, но тя е чудна за плуване. Вече сме от седмица в район, на който не бях отделял толкова време в предишните си пътувания, но определено тук е едно от най-интересните места в централна Ява. Ако имаше и кой да прати насам четворка кебапчета и поне 2 свински вратни пържоли, всичко щеше да е перфектно. Утре мислим да се пробваме на малко по-активния Сумбинг 3300м.
Намираме се в централна Ява, град Пурвокърто. За 2 дни качихме вторият по височина връх на Ява – Гунунг Сламет (3400 м.н.в.) Сухият сезон все още не е започнал и почти всеки следобед се излизват порои – времето през последните 2 седмици е доста по-мокро от примерно дъждовния сезон през 2005. Изгледите по вулканите са само между 6 и 9 сутрин и то само след края на гората на около 3000 м. Но зaтова пък кратерът на Сламет е доста активен и бълващ мощни облаци сяра. Следващите планове са за Диенг – Гунунг Прау (2600 м) и после пак продължаваме с трихилядниците, които тук са в изобилие. Поздрави, а Кондоре май доста ще зажаднeeм докато стигнем и до Пенкьовци.
Вторият връх (вулкан) от поредицата бе Папандаян (2600 м.н.в.) Изкачването към него е много по-леко и с гледки към десетките фунароли на кратера. Последното изригване от 2002 е прояло цял склон, който се заобикаля, а от там нагоре има само няколко часа до Алун-алун (лястовиците). На връщане научихме група индонезийци на нещо полезно за цял живот – как да отварят бутилката вино без тирбушон, а после поседяхме до бълбукащия пейзаж и малко се вмирисахме на сяра. Все пак сме отседнали в Чипанас (гореща вода), където същата струи от стената постоянно и даже няма кранчета. Ако не сме много гроги, утре като бонификация следва – Гунунг Гунтур (2200 м.н.в.), който се изкачва директно от селото. След това ще се насочим към трихилядниците на Ява.
Гледам, че пишете с интензивност около седмица – достатъчно, за да ни държите в течение как върви пътуването…. Продължавайте в същия дух и се стягайте за пенкьовци – осигурил съм една страхотна смокинова ракия – ще я пием азедно тогав. Успех!
Все още сме в Богор и Индонезия никак не се е променила. В главата ми постоянно изплуват забравени фрази и думи и горе-долу вече се разбирам с местните поне на основно ниво. Вчера съвсем самостоятелно качихме Гунунг Салак (2200 м.н.в – тръгвайки от 600). Пътеката е доста стръмна и като “по поръчка” се спуснахме към ниското в приятен дъждец (с гръмотевици) през всичките влажни шубраци, полирани корени, хлъзгави камъни и глина като пързалка. Станахме на прасета.
Пристигнахме в Индонезия и Джакарта, но по стара традиция подминахме столицата и отседнахме в Богор. Температурите са размекващи, но влагата в края на дъждовния сезон не е чак така убийствена. Поздрави.
Веско, благодаря за цялото оказано досега съдействие. Бащата кацна благополучно в Сидни и ще ти звънне по някое време. Ще ти изтрия мейла, за да не те спамят.
Zdraveite nadiavame se da ne ste ni zabravili ,zaedno posre6tnahme starata 2010 godina na hija sinanica.Nie vse o6te jivem v Paris kolkoto i da ne nie po sarce tozi grad ako imate minavane prez paris pi6ete
Здрасти, всъщност ние и тази нова година бяхме на Синаница. За разлика от предния път се събрахме около 25 човека и околностите заприличаха на алпийски полигон. Естествено Сашо и Евгени също бяха там и тази година имахме повече неща за традиционния импровизиран боб на 1-ви Януари. Поздрави.
Живи и здрави сме. Вкъщи сме си. Грузия се оказа доста по-турбулентна от примерно иракски Кюрдистан. Теди хариза малката си раница, малко дребни пари и малко дрехи (втора употреба) на грузинските крадци в замяна на няколко щипвания по гърлото, а след няколко дни аз бях обилно хранен с кхинкали и поен с домашна водка от мнителни грузински (по всяка вероятност) мафиоти, които между най-сърдечно поднесени тостове за здраве, за срещата ни, за щастието на децата и за спокойствието на мъртвите се мъчеха да си изяснят дали акцентът ми е ленинградски и въобще що за човек съм – малко след като най-пияният от тях нагъна калника на джипа в един дирек. Освен това разгледахме и някакви забележителности.
В Кюрдистан извадихме голям късмет с каменопад, достоен за книгата на Гинес. Започна 5 минути след като прекосихме подножието му и свърши след … час и половина. Станахме толкова прашни, че в Суран ни спря тайна полиция (скутери), които помислиха че сме прекосявали планините от посока Иран. След още няколко дни се върнахме в Турция, а сега сме в долината Сванети под южните склонове на Кавказ. Започнахме Грузия с летящ старт – тъй като спим при местните, в село Ушхвоанари присъствахме на 40 дни от кончината на брата на домакина ни. Изпихме много вино под връх Ушба и вече сме в Местиа. Над нас са 3000-5000 хилядници и времето е учудващо топло и безветрено. Над 2500 има сняг и по-нагоре е невъзможно да се качим с пустинната ни екипировка от Сирия и Йордания. Поздрави.
Намирам се в поредната несъществуваща държава – иракски Кюрдистан. Дохук е забележително модерен град с нови, шарени къщи под няколко стръмни северни склона, от които се изсипват два водопада. Наблизо се вижда и язовирна стена. За разлика от Сирия, кюрдите тук имат и вода и планини в изобилие, а природата е доста по-раздвижена и от жълтите анадолски пейзажи. Времето все още е за фланелка и джапанки, но поне сутрин и надвечер идването на есента се усеща. След днешната кратка забежка из планините около Амади (град, разположен като на тепсия върху един баир – на 80 км от Дохук) се очаква утре да заобиколим Мосул с благополучно пристигане в Ербил – древната столица. Единствените проблеми засега се свеждат до липсата на транспорт – придвижването става с таксита, които явно са свързани със структурите на властта, защото всеки им прави път. Днешният шофьор на връщане беше полицай, който се яхна на таксито малко след като свали униформата след работа.
След няколко дни в Дамаск и още толкова в Палмира сме на кюрдска територия – Камишли на самата турска граница. Започнах да говоря ужасно с дума арабски, дума турски и т.н., но така ме рабират по-добре. От другата страна на границата са Мардин и Хасанкеиф – два града, до които ми се ходеше oще когато работех в Истанбул преди 10 години. Близкосрочните планове за след това са в посока иракски Кюрдистан – Ербил и може би Сюлеймание, а тъй като и Грузия и Армения са в периферното ни полезрение, изглежда че ще се разходим и в тази посока. Прибирането (с всички закъснения) се очертава около Нова Година вместо средата на Ноември.
Хакнахме Петра (машината за събиране пари) – с комбинация от влизане по тъмно и заобикаляне на пазачите чрез спускане по каньон. Цената на билетите засега е 35 евро, но от 1 Ноември става 50/90 евро, което вече изобщо не ме интересува. В бъдеще ще спретна детайлна карта и инструкции за всеки гратисчия, който се заинтересува чрез имейл. За самият обект няма да пиша все още – може да се сравни само с броени руини в световен мащаб, но тълпите идват в повече. Бяхме 3 дни и в Уади Рам като преходите там имаха почти картографски характер. Не знам дали може да се очаква нещо в допълнение от Йордания, но общо-взето масовият конвейрен туризъм е разказал играта на отношението на местните към чужденците. Не съм се борил така настървено за цени от Виетнам. Както е тръгнало утре ще спим в доста по-спокойната и приветлива Сирия. Поздрави.
Ето какво се случи от последния път. Останахме няколко дни в Аман – град без особени забележителности, но с прекрасна атмосфера в по-незабележителните квартали по хълмовете, напомняща ми за Истанбул от преди 10 години – каквато днес вече е рядкост. После останахме 2 дни в оазиса Азрак – място красиво и зелено сред стотиците заобикалящи го километри пустиня, но имащо един голям недостатък – намира се на натоварен кръстопът за Саудитска Арабия и Ирак. После полежахме на Мъртво море и позяпахме кристали и сталактити от сол, а за да измием солта направихме здрава каньонщина в ждрелото на Уади Зарка Маин. Бяха ни нужни около 4 часа за 5-6 км и 500-600 метра денивелация, за да стигнем малко над морска височина.
Исках да напиша нещо за Дамаск (от необичайната поредица – красиви столици) и за човекът залесяващ склоновете над града, чиято мечта е да направи стадион в планината, както и за пазача-философ на Макхам ал Арбаин, но точно тогава спря тока, а интернетът дори и в арабския свят не работи на свещи. От тогава минаха 3-4 дни, а за това време човек пълни целия харддиск с нови впечатления, така че ще отделя повече време за всичко това в пътеписите. Минахме през Джебел ад Друз – планината на друзите (мюсюлманска секта), а друзите са приятни хора, които ходят облечени с черни потури, черни ризки и бели шапки и само понякога гледат по-строго. Болшинството от жените им са незабрадени. Планината е общо-взето цялата в черен базалт и въпреки, че е доста навътре в пустинята и само 1800 м. висока – през зимата побелява в сняг. Едва ли дори и в България стопът върви по-добре от Сирия, така че след като днес ни качи поредният доброжелател – полицейски автобус – стигнахме до Босра, където в едни тъмни катакомби се чу оплакване на чист български – “е сега някой ми бръкна в гъза”. Бяха група мотористи, на път за Египет. След още един стоп сме в Дара – на границата с Йордания – тук има нещо като малък подземен град и малък, разрушен амфитеатър. Следващото включване ще е от Йордания.
Здравей пиша за първи път тук надявам се да съм се ориенитрал правилно.Първо поклон за как да кажа невероятните пътувания които споделяш с нас.Следя ежеседмично.А забрави какво исках да кажа .А да
пи виждам че си истински фен на екзотичното и традиционалното ако имаш вузможност и нее късно посети “СУК”-а закрития пазар в Халеп.
Отново сме в Сирия, от другата страна на билната граница. Без ливанския стрес, задръстванията и мръсотията, появяваща се на обриви по кожата. Влизайки в Сирия, съвсем без информация решихме да цъфнем в Блудан, а то се оказа планински курорт – наоколо се разхождат саудитстки богаташи с антураж от ханъми. Тръгнахме по улица, водеща нагоре и след няколко часа бяхме на плато (2000 м) над ресторантите, къщите и терасите с череши. След няколко връхчета се появихме в гръб на военните, а малко под тях отново срешнахме номади. Стотици черни и рунтави кози с размерите на малки крави пасат остатъците от бодли и храсти, а до шатрите около пътя номадите продават мед. Утре ще стигнем до Дамаск, ако не ни хрумне друга идея по пътя, но в крайна сметка май ще надделее желанието да бръкнем в тава с баклава. Поздрави.
След маронитско-християнските манастири в Бшаре и долината Кадиша, преминахме от другата страна на планината и сега сме в Баалбек. Кръстовете се смениха с жълти знамена с калашник над надписа Хизбула. Минахме по пътя, доставящ марихуана от Бекаа за Бейрут, но в посоката, в която местните се връщат с пари, така че военните иузобщо не проверяваха. В града всичко е спокойно, въпреки десетките ликове на мъченици-муджахедини и само хотелиерите агитират пред Хизбула за по-малко гърмежи по залез, че туристите се плашат. Храмът на Юпитер в центъра на града е с почти неистови измерения, а въпреки че Хизбула фигурира като терористична организация в доста списъци – те са единствените, които крепят реда в региона. Както пее Кондьо – нашата полиция ни пази.. и ни стриже и ни пази. Плановете са утре да стигнем до Бейрут. А чаят в пустинята ще оставим за Йордания или Сирия на връщане, въпреки че и в Ливан видяхме бедуини, които отначало помислихме за палестински бежанци.
Слушайки някакъв коментар по радиото, направо се чувствам обграден от “политици” и “артисти” комунисти , а ако приема, че Китай е комунистическа страна, параноята дето те кара да се обърнеш за да видиш кой ти диша във врата, идва от само себе си :0 Затова загърбвам (колкото и опасно да е това) темата и заменям станцията с Лед Цепелин .
Е има ли още бедуини в тая страна , ще ходите ли да пиете по един чай към пустинята или маршрута е друг? Бъдете здрави!
Поздрави. Ангел
Преди няколко дни ходихме на “планина”, като единствената ни карта беше етикет от бутилка минерална вода със снимка на нещо подобно на Матерхорн. Стигнахме до село Дрекиш, но както предполагахме на 500 м.н.в. такива чудеса не се срещат. Затова вчера минахме границата с Ливан (южно от Тартус визите са безплатни) и се оказахме в Бшаре – еквивалент на нашия Боровец, тоест по-скоро Кедровец (Папмпорово на сирийски арабски е Бамборо). Днес след около 10 часов преход сме обратно в Бшаре, като качихме един съседен на Корнет ас Сауда (3000 м) връх, тъй като до първенецa на Ливан води път и няма никакъв чанч. След него опоскахме още 3-4 баира над 2800 и. и минавайки по билото в най-голямата жега стигнахме до превал с път, а от там хванахме стоп. Пътуването тръгна доста абсурно от самото начало, нямаме никаква система за придвижване, понякога се движим по 3-ма на мотор с всичките раници, а един от 3 стопа днес беше на предната броня на АТВ. В Тартус бяхме две вечери със запаления по транс-партита Мохамед и добре че има толкова изненади – иначе Сирия и Ливан изглеждат само като типично средиземноморски и почти европейски страни.
За успокоение – коляното се държи учудващо добре, от време на време понаболява, но вече не се подува.
1) ни свърши нафтата малко преди Искендерун (турската е скъпа, а българска заредихме за последен път доста преди Пловдив)
2) слугата Акрам замина да търси нафта (без паспорт и телефон)
3) намерихме нафта от арабски тираджия
4) покарахме 5 км напред и после 5 км назад по магистралата (след като осъзнахме точка 2)
5) Акрам пристигна на мотор след още час с нова туба от 20 литра.
Сега сме в Алепо, видяхме цитаделата, разгледахме малко камъни, ходихме на плаж (на 200 км от Алепо в язовир Асад за 1 ден) и купихме сапун. Въпросът е дали сапунът е хубав и дали косата ми ще стане като тази на Теди или сапунът е лош и ще стане обратното. Ще докладваме.
Новината на деня (месеца? годината?) е изкачването на К2 от 44 годишния Кристиан Щангл. Там където съвсем скоро загинаха един швед и един българин и където Герлинде се отказа поради злополуката с шведа, успя за пръв път през 2010 лето човекът, който катери 8000-ниците от базов лагер в рамките на 1 ден (и Аконкагуа при 2700 м. денивелация за 4:30 или Еверест с 3500 м. за 16:30 часа). Е… К2 му отне 70 часа, но едва ли това е цяла вечност за баири от подобна категория. Не знам дали сме свидетели на нови измерения в алпинизма или просто на поредното постижението на някой, поемащ неподобаващи за смъртници рискове, но си мисля, че този човек трябва да го има по-дълго между нас.
Връх Адам, Адамс пик или Шри Пада (свещения отпечатък) е там където според поверието Буда, Адам или даже тамилски/мюсюлмански праведници са стъпили на планина с формата на пагода. Пристигнах в подножието й по пладне и още по светло намерих място за базов лагер малко над сергията за сувенири, номер 38. Освен целия инвентар трябваше да пренеса до горе 3 чувала ориз и 5 кг пържени люти чушки. Наех носачи, с които поехме заедно на следното утро. Приближихме чаена плантация, където носачите ме зарязаха заради по-лукративната сделка от 2$/ден, която им предложиха. Все пак замъкнах всичко на 5 курса. После фиксирах 500 м парапет по ключовите места и с доволство наченах ориза. След успешната аклиматизация фиксирах и дата на изкачването. Трябваше да стартирам не по-късно от 2 часа през нощта. Щракнах карабинера в парапета малко преди една нахална и костелива баба и бързо стопих височината до билото. Североизточният мусон вледени брадата ми, а дюзата на кислородната бутилка се запуши на около 1700 м.н.в. Усетих първи симптоми на височинната болест и на сергия, номер 67 ударих две щедри глътки кокосов арак. Замезих с последните люти чушки и като незаменим източник на калории, извадих кесията с пишмание, която носех още от Истанбул. Подминах небеизвестните зелени обувки, марка Кофлах, стърчащи през храстите от краката на мумифициран преди 20 години труп. Версията на очевидците е, че смърттта му е настъпила поради материален дефект в патерицата. Малко преди финала и най-стръмната част от стълбите се подхлъзнах и безоткатно забих пикела между джапанките на продавач на додол от сергия, номер 109. Опора намерих едва, когато с лявата ръка хванах здраво хавлията, увита около главата на смирен поклонник. Малко преди изгрев се качих и на покрива на храма с отпечатъка. Последва ме будистки монах с латентна агресия в погледа, но все пак побих трибагреника… през робата му. В последвалата суматоха се измъкнах към по-безлюдната пътека за Ратнапура. “Целта е да се качиш и спуснеш, върхът е само бонус” – си мислех с надеждата някой ден да се кача и на Ева. Майтапът настрана – Адам е най-посещаваният връх, на който поне аз съм стъпвал. Тълпи от хиляди поклонници са там всяко утро на изгрев, а по сергиите продават от плюшени зверчета, през кафе и дрънкулки та до знамена на Боб Марли с петлистната детелина. И въпреки неправилната конична форма, сянката на върха е перфектен триъгълник. Шествието из планината попада по-скоро в графата манифестация, отколкото планинарство, но става за финал на шриланкските ми преходи. Време е да се върна към равнините.
Много се развам за теб!
Можеш ли да направиш паралел межуд Адамс пик и Джебел Муса? Не искам бърз отговор.
На Джебел Муса бях 2 седмици след 11/09/2001, нямаше много посетители и не знам дали впечатленията ми са меродавни. А вчера се запознах с един малаец, който качил Адамс пик по обяд и засякъл пешеходния конвой, свалящ даренията от храма. Носели 4 чувала с пари – ежедневните постъпления. Сега съм в Гале – красив град с най-добре запазения форт. По принцип другите фортове са или затвори или заети от военните и обикновено оградени с вода, в която плуват крокодили (най-често срещания местен вариант за ограничаване на достъпа до каквото и да било). Спя почти под фара, който свети и в стаята ми нощем. Цялото южно крайбрежие е доста разработена туристическа зона с всичките му плюсове и минуси. Успях да влезна без билет на още две места – Хуммане (дупка в скала до океана, която бълва силни струи) и най-високия Буда в страната (50 м). Вдигайки ръце в стил “другаря Брешнев на 07/11″ на изхода, разгневих пазачите до лилава окраска на и без това черните им лица. Поздрави.
В София има вече над 30 см сняг и продължава да вали! Толкова дебел сняг в София, аз не си спомням. Утре (петък) прогнозата е за -9с, което значи че снега ще се задържи. За разлика от Румъния обаче, държавата не е затворена – летищата и магистралите работят при зимни условия.
Юри докато си там, наслаждавай се на слънчицето и топлото време.
Така, че Юрка готви се за кански студ в България.
Прибирал съм се веднъж в сняг с джапанки…
Жив съм, здрав съм – бях на едно от най-недостъпните места на острова. И въпреки, че планините са само около 2000 м.н.в. видях малък вариант на Матерхорн и начупени зъбери на всички посоки. Селото, където спах се казва Мимуре, отдалечено е на 30 км от цивилизацията и достъпът до него е ограничен от вместимостта на микробуса, пътуващ един път дневно до там. Хубаво се натъпкахме между чували и по пътя се запознах с дядо, в чиято къща спах в последствие. Пътеките са най-объркани и едва след доста километри започнах да вдявам в топографията, а респектът ми към тези чудовищни върхове и хълмове е не по-малък от този към Хималаите, Алпите, Пирин и т.н. Вчерашният ден беше доста тежък, кален и мокър, което освен всичко друго има и следното предимство. Ако имаш 2 чифта дрехи и един от тях е мръсен, трябва да облечеш втория и да го изкаляш до максимум. След това се чувстваш като къпан в първия чифт… цикълът може да се повтаря до пълно разпадане на единия комплект. След всички перипетии съм в Хатон, утре сигурно ще качвам Адамс пик, но той е със стълби и даже осветен нощем заради стотиците поклонници, така че ще си почина по време на изкачването. Поздрави.
Юри, Адамс пик – само при хубаво време и внимавай все пак, там където изглежда много лесно, не винаги е така. Пази се.
Има време за писане и време за пътуване. Горе-долу приключих с програмата в Нурелия – град на около 2000 м с типично европейска природа и зеленчуци като марули, репи, лук и зеле. Къщите наподобяват английски имения (с имена от сорта на Глен*******) и единственото, което не пасва в йоркширския пейзаж са пластмасовите бидони за вода и трициклетите. След като приключих с традиционното бръснене в края на първия месец и се разходих до насита по терасирани хълмове – смятам утре да изчезвам отново поне за седмица в небитието. Планирам връщане към планините Нукълс, където надявам се отново ще видя пощальона и ще потъна в дън джунгла. А и пиявиците там бяха от по-безобидните. Поздрави.
Другата седмица в България е с шест работни дни! Проза, проза…
Много поздрави на пиявиците.
Живях около седмица в пейзаж от дзен-будистка рисунка с възможно най-блед туш. Оказа се, че не художниците медитират рисувайки, а самата природа медитира, създавайки такива красиви безумия. Първоначално отседнах до най-високия водопад на Шри Ланка (Бамбараканда -250 м) в пълно усамотение. Даже в неделя имаше само 5-6 човека, а тъй като страната е сигурно с най-многото водопади на квадратен километър се разходих и поплувах в още 3 същия ден. В горната част на Бамбараканда също има басейн, от който е желателно да не се надвесваш, а до него е издатина с панорама почти на 360 градуса, върху която расте самотно дърво. Обаче тези 3 дни бяха нищо в сравнение със следващия нестандартен маршрут, през чаените плантации на Нон-париел истейт малко под 2000 м. И двете места липсват по книгите или даже картите, а вечерта прекарах в бугалото на г-н Сеннавиратна, който е нещо като разпоредител в най-вискота част (Награк) на плантацията. От там за 1 час се изнесох до края на света (World’s End) през доста обрасла пътека, но излизайки в гръб на всички пазачи като бонус отново си спестих входния билет. От същото това място се виждат къщи на 1000 метра в ниското, през местата и каньоните, където щъках предния ден. После довърших траверса на тази планина, част от която по на запад е и Адамс пик, а там отново ще траверсирам след 10-на дни, но в обратната посока. Щастието беше пълно когато снощи, отсрещните остри баири се покриваха в сиви, черни и жълто-червени облаци на залез, а чаени храсти и дървета изплуваха от мъглите и после пак се потапяха в тях, докато г-н Сеннавиратна се молеше а музиката му подпяваше – “Саду, саду, саду”. Единстевно в Колумбия, Судан, Индонезия и още няколко места колкото пръстите на едната ръка съм имал толкова силни моменти, а най-важното е, че вече добих чувство и усещане за страната – едва след първия месец. Поздрави на всички.
С риск да разваля магията, би ли писал по-често…
На 31-ви направих плаж, а първия ден от новата година бях на шриланкска баня и разходка из зеленясали руини. 2-ри бе добър ден за засада на диви слонове. Всеки ден между 6 и 7 вечер те минават по тясна пътека до японската пагода в Ампара. След като чаках повече от час се стъмни и комарите се озвериха. Най-накрая се появи първият и след като бях нагласил светкавицата на мах, реших да го завардя от 4-5 метра. Викнах му – “Пич, немой се плашиш” (цитат на циганин от Христо Даново – 02.01.2009), но той не ме послуша и настъпи фронтално. Хукнах през глава назад или както казват англичаните – елегантно се оттеглих и нащраках няколко снимки, на които се вижда само силуета и червените му очички в тъмнината – един вид експресен курс по фотография на диви слонове. После той продължи по пътя си, а аз бях брутално нагризан от паяци, комари и други гадинки до подуване. Сега съм в Елла, да погледам под лупа и планините. Поздрави.
Не знам как в Шри Ланка празнуват нова година, но в София този път зарята беше много мижава. Знам, че е заради кризата, но съм разочарована.
В замяна на това, снегът създаде невероятно приказна атмосфера.
За руска и турска баня съм чувала, но за шриланкска – не. Даже в нета не можах да намеря.
За останалото – луда глава!
Пиши, след като покориш връх Адам, моля те!
Намирам се в Джафна – сърцето на Тамил Еелам. Селата в северната част на страната не са така на гъсто (колкото примерно до Коломбо или Кенди), а в последните 100 км насам из пейзажа преобладават казарми, бодлива тел, амбразури, вишки, чекпойнтове и чувалчета с пясък. Развалините с дупки от снаряди зачестиха, а крайпътните надписи са примерно “Добре дошли при 55-та дивизия” или лаконичните червени череп, кости и “Опасно – мини!”. Хиндуизимът вече взе превес, а в Джафна и кучетата имат точки на челата, но тамилските мюсюлмани също са навсякъде. Има и християни, а северните тамилци са различни като самосъзнание от планинските си събратя (внесени от британците) по чаените плантации из центъра на страната. Военният конфликт вече е позатихнал, но това е логично след дългата партизанска епопея. А когато идват индийските миротворци (трудно е да завържеш приятелство с нископлатена армия), запълващи ежедневието си с грабежи, мародерство и изнасилвания, местните до там пропищяват, че тамилските тигри започват битка срещу индийците – финансирани отчасти от сингалските си врагове. И дори страната да изглежда мирна – враждата между двата етноса едва ли някога ще бъде преодоляна… за зверствата (и за местните вариации на тема фашизъм и геноцид) по-добре изобщо да не споменавам. Другото добро място, което посетих е Манар – тесен и дълъг остров, завършващ при моста на Адам (Adam’s bridge), където само 40-50 км делят Шри Ланка от Индия. Флотата се е разположила нашироко по тези места и освен всичко друго организира и излети с лодка (за туристи) до плитчините. Не можах да се възползвам, но има толкова рибари, че придвижването по вода не е проблем. Освен това островът е дългоочквана спирка и за многото прелетни птици. Поздрави на всички.
Юри, каква е разликата между северните и планинските тамилци?
В България пословицата е “Планината ражда човеци, а равнината – тикви”, в Шри Ланка да не е наопаки?
Пази се.
Северните (и преобладаващи из източните части на страната) тамили са се заселили тук преди около 2000 години. Прародината им е примерно днешния индийски щат Тамил Наду и от тогава досега си правят мръсно със сингалците, за които се предполага, че са дошли малко по-рано от северена Индия. А планинските тамили са заселени тук от както англичаните решават да култивират чай на острова – тоест преди 150-200 години. Говорят на различни диалекти и планинските територии никога не са били част от освободителната кампания на партизаните. Освен това планинците са набирани от най-низшите касти и са презряни от другите. А автохтонното население са всъщност ведите – племена, живяли доскоро само от лов из джунглата и споделящи съдбата на аборигените и африканските пигмеи. Досега видях само 2-ма от тях – на изчезване са. Весели празници – най-накрая стигнах и до плаж.
Докато ти си на плаж, в София се забавляваме с балансиране върху лед по улиците.
Весело посрещане на новата 2012 и на теб!!!
Все още съм в Анурадхапура – първата столица. Всъщност само до преди няколко века руините са били погълнати от джунглата до такава степен, че и местните не са знаели нищо за тях. Говорим за огромна (дори и според днешните мащаби) територия, подобна примерно на Ангкор Ват. Само че това, което се е показало след разчистването на джунглата не може да се сравни с камбоджанския си аналог, въпреки че навремето едва ли му е отстъпвало. Има басейни дълги по 200 м, имало е и 7-8 етажни постройки и 100 метрови ступи, някои от които все още – зеленясали. Единственото незасегнато от щедрата растителност място е храма около 2200 годишното боди дърво, пренесено като клонче до тук от дървото в Бодхгая, под което Буда е получил просветление. Същото това дърво фигурира по всички шриланкски хроники и растежът му е особено добре документиран … много след като индийският му родител бива унищожен и изгорен. След като дъждовният период разшири досегашните ми представи за това понятие, горе-долу свикнах и с него. Вчера обикалях цял ден с дъждобран на колелото и трудното бе единствено да намеря път, с дълбочина под 30-40 см.
На Бъдни вечер на някои им се пада за късмет пара, на други пък, които са далеч от дома им се пада да им върви по вода!
Честит празник и дано по тия ширини се намери подходяща за случая мръвка (не , че подценявам ориза и чая) . Вижда се , върви ти по вода, пожелавам ти здраве и късмет!!! Поздрави Ангел и Мая
Повечето от имената имат някакво значение, но обикновено са променени и изопачени от съответно португалци, холандци и англичани. Така че (за чужденеца) първо трябва да се направи връзката между сегашното име и оригиналния му сингалски вариант и след това да се преведе. За мен е достатъчно изобщо да разшифровам надписа със символите от зверски изглеждащата им азбука. Иначе Шри Ланка значи нещо от сорта на “благородно лъчезарна” а примерно Цейлон идвало от Сингхала (през холаднски), въпреки че лично на мен Цейлон ми звучи повече като Зееланд(ия). От последното включване досега: 1) качих връх Баталегала (библейски камък), изглеждащ от далеч като библейско паве с ръб 500 м. 2) Направих проучвателна обиколка из планината Нукелс. За голям късмет попаднах случайно на местен пощальон, който обслужва 9 села и за половин ден ми показа някоя друга пътека. Част от маршрута на пощальона минава през джунглата и само с него обиколих към 5 водопада. Реколтата от пиявици този ден бе особено бедна – само 2, а пиявиците не се плашат от обувки и пълзят до първо срещнато месо. 3) Изнесох се към една от бившите столици – Полонарува, където добавих още едни руини към гратисчийската си колекция. Обектът е сравнително добре охраняван, за което трябва да се благодари на тамилските бунтовници от близкото минало и особено на дъждовния сезон в момента, превръщащ голяма част от площите в блата. Както и да – вече се настроих за особено влажни празници. Поздрави.
Планирал ли си връх Адам? Ако да, дано да не вали, за да снимаш сянката му по изгрев – ибн Батута не е имал този шанс.
В кръга на шегата хирудотерапията (лечение с пиявици) е древно природно лечение, даже правят и спа процедури
Сри Пада или връх Адам оставих съзнателно за Януари, когато очаквам по-сухо време. Вчера аз пръв път от 4-5 дни се показаха небе и слънце. Почти не валя. Маймуните, повече зло отколкото екзотика, по време на големите дъждове бяха нагризали интернет кабела на селото. Наоколо всичко е в локви и дърветата са из блата. Понякога на сантиметри пред носа си виждаш хамелеон, фокусиращ конусовидния си поглед към теб, понякога от калъфа на фотоапарата излитат разноцветни насекоми, а папагалите по телеграфните стълбове са си класика. Осъществих мощен пробив в забележителност номер едно на страната – крепостта Сигирия. Проникването беше трудно, но общо-взето креативно и накрая стигнах до обетованата земя на върха на скалата след малка, зловеща гавра с пазачите на втория чекпойнт. Засега водя с 55-0 срещу тима на ЮНЕСКО, а вече съм в Анурадхапура, където утре ще увелича преднината с още 25 $. Поздрави и весели ви празници.
Предполагам, че снимките ще са невероятни, а и ще има много да разказваш.
Благословено Рождество!
Мерси, Весела. След еднодневна разходка из Коломбо (да не се бърка със столицата Сри Джаяварденапура Коте) и още един ден в Негомбо се изнесох към Кенди – една от многото стари столици, в случая оградена достолепно от всякъде с планини. В центъра на града е едноименното езеро и до него – храм, в който се съхранява Негово Величество – пресвещенния Зъб (няма грешка) на Буда. Хилядолетната му одисея би се вместила в една среднодебела енциклопедия, ако някога се стигне до консенс дали той изобщо е човешки и още повече кой все пак е бил притежателят му. Както и да е – за местните няма по-голяма светиня. Иначе все още сме плътно в дъждовния сезон, днес изкарах един следобед в търсене на водопадите Хунас из между чаени плантации, покрай маймуни, катерици и неминуемите владетели на влажната земя – пиявиците. Все още преходите са трудно занимание – а след тях изглеждаш все едно с нарязани крака… срещал съм и по-големи кръвопийци.
Юри, имената на местата, които посещаваш имат ли превод на български?
Столицата е “градът на настъпващата победа”.
Малко е странно точно след виелиците и новия сняг в четвъртък на Черни връх, да се окажеш на +30 градуса. След задължителните ~30 часа транспорт съм в Негомбо, малък курорт до Коломбо и доста далеч от Ком Омбо. Днес се оказа, че в сомнамбулските си търсения снощи съм намерил хотел на самия бряг. В хотела имаше сватба и по някое време през нощта затрещя още по-силно, но така и не разбрах дали от заря, гръмотевици или от друг обикновен сингалски купон. А неделният ден започна с мач по крикет, рибарско пристанище с пазар и спускане на нова лодка в ухаещите канали около градчето. Поздрави.
Весело изкарване и късмет!
ඉෆ් යෞ චාන් රෙඅඩ් තිස් යෞ විල්ල් ක්නොව් තේ ලන්ගුඅගේ – да свиквам!
Пътят от Богор до София бил само 40 часа, през които минахме транзитно Джакарта, кацнахме аварийно в Коломбо, спретнахме един спринт в Доха и дремнахме в автобуса от Истанбул до София. Завърнахме се вкъщи с две малки раници – големите все още са на някоя неизвестна междинна спирка, но няма чак какво толкова да оплакваме от съдържанието им. Оказа се, че оризовата диета, въпреки двойните порции, е отнесла мои цели 7 кила за 2 месеца, което си е радикално. Следва многократно опустошаване на пълни хладилници и заслужено лентяйство. Поздрави.
Купил съм около 5 килограма свинска мръвка. Така че ще наваксаш.
Десетият трихилядник онагледи значението на фразата – през девет планини в десета. Аргопуро (3060 м) е може би най-изолираният вулкан (и местност) на пренаселена Ява и само преходът до лагера, от който се атакува върха е около 20 км. Без сериозни денивелации, теренът плавно се изкачва до плато, с десетки гигантски, туфести ливади. Една от тях била превърната на летище (по всяка вероятност за ловни развлечения на величайшите особи) от холандците, но с наближаването на японците през втората световна, пистата е разкопана на огромни дълги бразди и от тогава тъне в забрава. Сега по тези места се подвизат прасетата, фазаните и само тлъсти, разноцветни диви петли излитат с пърхане (отлечливо доловимо и на 1/2 км) като тежкотоварни аероплани от поляните. Пътеката в един участък от 5 км бе най-противното нещо, през което може би изобщо съм минавал – с неравни туфи, закрити от буйна, росна и влажна растителност, с хиляди корени, паднали и хлъзгави дървета и пущинаци и урви от всякъде. Но след този участък сравнително плавно се качихме на вр. Ренганис (3040 м), наименуван на хиндуистка богиня. Около кратера, а и на самият връх все още си личат основите от храм в нейна чест. Като цяло изминахме около 70 км за 2 пълни дни ходене и цялото занимание е малка и приятна (?) хамалогия и само 2300 височинни метра. Все пак – топографията на района има доста самобитен характер и е нетипична за Индонезия.
След 10 (от общо 12-те) вулканични трихилядника на Ява, още 4 върха и 1 кален вулкан, след около 300 км по хоризонталата и малко над 20 км по вертикалата, смятаме да се отдадем на мързеливо митарстване из остров Семпу и няколко дни в топлите басейни на Чангар. Оставяме на съдбата да реши дали ще стигнем и до вр. Анджасморо (2500 м) в непосредствена близост, но все пак смятам за най-голямо постижение факта, че намерих нов чифт джапанки (45 номер) и хапнах цяло едно кепабче на Ява. Поздрави на всички. Пътуването беше яко.
БРАВО ЗА КАТЕРЕНЕТО ПО ВУЛКАНИТЕ. БРАВО. БЛАГОРОДНО ТИ ЗАВИЖДАМ. АКО ИМАХ ТВОИТЕ СИЛИ И СТРЕМЕЖИ, ЩЯХ ДА БЪДА БЛИЗКО ДО ТЕБ.
Предпоследният преход беше душмански – около 30 км и 2400 м нагоре, после пак толкова надолу. Най-рядко посещаваният трихилядник Раунг е с най-широкия кратер на Ява (~2 км фи). Стените му са по 500 м и в центърът се вижда още по-дълбокото гърло на вулкана. Най-високата точка от кратера едва ли е изкачвана въобще повече от 4-5 пъти и е сериозно алпийско упражнение по сипей и трошляци с наклон 40-70 градуса от едната и отвес от другата страна. Интересно е, че почти целият зимен инвентар (без ски и снегоходки) намира приложение и в летните условия на Ява. Гетите са полезно нещо по сипеите на Семеру (последните 700 м), котките биха били идеални при влажни условия по хлъзгавите глинени пътеки, а ледокопът е използван за самозадържане при едно от изкачванията на Раунг (където 1 км по кратера е изминат за 1 ден). След малко отмора поемаме към Аргопуро (3000 м) – последната(?) планина от програмата ни.
Оказа се, че Семеру (3670 м) в момента е затворен… но никой не го пази, така че го качихме и него. Местните планинари имат навика да пристигат на върха за изгрева. От една страна гледките сутрин са най-добри и небето е най-чисто, но точно на Семеру тази традиция има и друг практичен аспект – активността на вулкана се засилва след 9-10 сутрин. Така че направихме един нощен преход, бяхме в 5 на върха и посрещнахме дядо Райко. След поредица от изживяваниня като гущер, заплетен в косите, падащи лепкави гъсеници, задявки със змии или вмирисани сероносачи, Теди привлече поредния катаклизъм. Вулканът думнал и пуснал няколко кълба дим в лицето й, точно когато пристигнала горе. След това имахме дълъг преход до изходната точка, повече като километри от колкото като качване/слизане. Сега сме в Маланг и програмата максимум ни е за още 2 трихилядника. Силите и желанието са в излишък, но времето ни привършва. Поздрави.
Най-тежкият преход засега се оказа и най-красивият. Билото между Уелиранг и Арджуно е с доста огромни размери и 2 дни са минимума за тази така разнообразна планина. По ниските склонове има доста плашливи маймуни, а нагоре водата е в изобилие, което е рядкост за индонезийските вулкани. Първия ден имахме почти 11 часов преход (2400 м. денивелация) до Арджуно – позадрямал вулкан с ярък алпийски характер и силни отвеси на изток. Едва от него се откриват гледките към първенеца на Ява – Семеру, а спускайки се по прашни улеи, намерихме място за бивакуване на поляна с течаща вода. Температурата падна само до 9 градуса и на втория ден, минавайки първо през колибите на сероносачите, качихмне и сравнително активния Уелиранг. Хората, работещи по склоновете му се спускат по пътеката с колички и 200 кг сяра, за което им плащат по 8 евро. Върхът има няколко димящи кратера и разчупена топография, цялата корона пуши от десетки жълти дупки, а в най-димящата част се задържахме само 5 минути, че вятърът задуха в неправилна посока и дишането се затрудни. Добре че мястото е сравнително откъснато и се изкачват 1700 м само до базов лагер, та със сигурност няма да го сполети туристическата съдба на Кава Иджен. Поздрави.
Много ви се радвам ! Живи , здрави и късмет . Поздрави.
Ангел
От няколко седмици насам всеки следващ вулкан се вижда в посока изток от предишния. Почти всички трихилядници са самотни гиганти и горната част на конусите им, дори на 200 км се откроява ясно като остров над облаците. Които започват да се подреждат на опашка по склоновете от 8 сутрин и трупайки се един след друг, закриват постепенно ниските части до към 1-2 следобед. Времето вече уверено навлезе в сухия сезон, не сме имали дъжд от седмица (две?) и пътеките са доста по-стабилни. Отнесохме Гунунг Лаву като бръмбар сламка (1400 м качване и толкова слизане за 6 часа), утре настъпваме към Арджуно (3300) и Велиранг (3100) за 2 дни, а от там се пренасочваме към първенеца на Ява – Семеру (3600). Където преподлагам ще имаме повече задявки с налудничавите туристически цени на транспорта, от колкото със самата планина. Днешният кратък преход беше до водопад с поетичното име “глупав старец”. Маймуните около него имат доста благ нрав в сравнение с индийските си събратя от същата порода или даже тези в Бали – остров “извън” Индонезия, както все повече се убеждавам. Поздрави на всички.
Поздрави и приятно пътуване.
Най-красивия
Върнахме се от о-в Каримунджава. Туризмът там все още е в начален стадий и кораловите рифове са в добро и най-вече доста запазено състояние. Живите риби се делят на разноцветни, сливащи се с пясъка, нападащи и леко хапещи, а мъртвите са предимно вкусни. Има възможности за плуване в развъдник за акули-бебета както и с по-големи – навсякъде извън развъдника. Утре се изнасяме от Пурводади, където цяла сутрин зяпахме един бълбукащ кален вулкан и селяните около него, а следваща цел е истинският вулкан – Гунунг Лаву (3250 м.) При целия си респект към планините мисля, че ще го отнесем като бръмбар сламка, още повече че съм го качвал преди 6 години. От както се появи дупка в подметката наболява и въпросът с подмяната на джапанките. Хлебарките тук са като детски обувки, цигарите имат 40 мг катран и 4 мг никотин, но местните носят най-много 41-42 номер, така че нямам големи шансове. Може би джапанките са на сергията “кебапчета и пържоли”. Поздрави.
В най-вандалски стил (с обществен транспорт, без носачи, гидове и по някаква алтернативна пътека) качихме и Гунунг Мербабу. Повечето от върховете му завършват с малки полянки, на които хапнахме традиционната консерва риба с кракери. Гледки има на запад – към Синдоро и Сумбинг, на изток – към Гунунг Лаву, на север към Яванско море и на юг – към най-активния вулкан на Индонезия – Мерапи, на ~5 км от там. Короната му има доста поръбен вид след последното изригване през Октомври 2010, но топографията на вулканите е едно винаги динамично понятие. Поздрави.
Хей, аз карам с няколко месеца закъснение в следенето на сводките
Докато прочета за Сванетия, те избягали в Индонезия. Зимни поздрави от Африка!
Изкачването на Сумбинг напомня в голяма степен на българските планини. Подножията му са в стил Пирин (като изключим масивните и амфитеатрално терасирани насаждения), а последните 200-300 метра под кратера са твърда скала, каквато е рядкост и за Ява и за вулканите изобщо. Следващата цел е Гунунг Мербабу (3100 м.), а на полувремето след първия месец, осмия вукан и >10 км денивелация смятаме да отделим и седмица на кораловите острови Каримунджава. Една от причините да се върна за 4-ти път в Индонезия бе да се убедя, че страната наистина е идеална за пътуване. Когато преди 7 години заразях работа, тръгнах на път и стартирах в Индонезия е имало и доста субективни фактори за приповдигнатото ми настроение, но не – Индонезия е една от малкото страни, по които винаги ще изпитвам носталгия. Хората са непринудени, контактни и най-вече истински – от шофьорите, просяците и продавачите, до последния селянин или носач, огъващ се под тежък сноп дърва по хлъзгавите пътеки. Амалгамата от ислям и местна яванска култура (действаща като спирачка на самоцелната религиозност) е създала среда, която ми пасва най-добре в сравнение с други пътувания.
Имахме един сравнително лек поход, въпреки денивелацията от 1700 м, до кратера на Синдоро (3100 м.н.в.) В самия, на места отвесен кратер има малко езеро, а вулканът от дълго време не е активен. Вече сме доволни ако пътеката не е пързалка, ако не вали и ако се приберем с полусухи обувки. Дъждовният сезон няма свършване и изсъхването на обувките отнема дни. Днес реанимирахме в топлите извори на Калиангат (до Вонособо), до които има и цял олимпийски басейн. Индонезийците го избягват заради по-студената вода, но тя е чудна за плуване. Вече сме от седмица в район, на който не бях отделял толкова време в предишните си пътувания, но определено тук е едно от най-интересните места в централна Ява. Ако имаше и кой да прати насам четворка кебапчета и поне 2 свински вратни пържоли, всичко щеше да е перфектно. Утре мислим да се пробваме на малко по-активния Сумбинг 3300м.
Поздрави.
Намираме се в централна Ява, град Пурвокърто. За 2 дни качихме вторият по височина връх на Ява – Гунунг Сламет (3400 м.н.в.) Сухият сезон все още не е започнал и почти всеки следобед се излизват порои – времето през последните 2 седмици е доста по-мокро от примерно дъждовния сезон през 2005. Изгледите по вулканите са само между 6 и 9 сутрин и то само след края на гората на около 3000 м. Но зaтова пък кратерът на Сламет е доста активен и бълващ мощни облаци сяра. Следващите планове са за Диенг – Гунунг Прау (2600 м) и после пак продължаваме с трихилядниците, които тук са в изобилие. Поздрави, а Кондоре май доста ще зажаднeeм докато стигнем и до Пенкьовци.
Вторият връх (вулкан) от поредицата бе Папандаян (2600 м.н.в.) Изкачването към него е много по-леко и с гледки към десетките фунароли на кратера. Последното изригване от 2002 е прояло цял склон, който се заобикаля, а от там нагоре има само няколко часа до Алун-алун (лястовиците). На връщане научихме група индонезийци на нещо полезно за цял живот – как да отварят бутилката вино без тирбушон, а после поседяхме до бълбукащия пейзаж и малко се вмирисахме на сяра. Все пак сме отседнали в Чипанас (гореща вода), където същата струи от стената постоянно и даже няма кранчета. Ако не сме много гроги, утре като бонификация следва – Гунунг Гунтур (2200 м.н.в.), който се изкачва директно от селото. След това ще се насочим към трихилядниците на Ява.
Гледам, че пишете с интензивност около седмица – достатъчно, за да ни държите в течение как върви пътуването…. Продължавайте в същия дух и се стягайте за пенкьовци – осигурил съм една страхотна смокинова ракия – ще я пием азедно тогав. Успех!
Все още сме в Богор и Индонезия никак не се е променила. В главата ми постоянно изплуват забравени фрази и думи и горе-долу вече се разбирам с местните поне на основно ниво. Вчера съвсем самостоятелно качихме Гунунг Салак (2200 м.н.в – тръгвайки от 600). Пътеката е доста стръмна и като “по поръчка” се спуснахме към ниското в приятен дъждец (с гръмотевици) през всичките влажни шубраци, полирани корени, хлъзгави камъни и глина като пързалка. Станахме на прасета.
Поздрави.
Е, вие загряхте със стръмни пътечки в Ракс, така че сте подготвени
))
Поздрави
Пристигнахме в Индонезия и Джакарта, но по стара традиция подминахме столицата и отседнахме в Богор. Температурите са размекващи, но влагата в края на дъждовния сезон не е чак така убийствена. Поздрави.
Здравей Юри, надявам се да си здрав и пълен с енергия!
Веско, благодаря за цялото оказано досега съдействие. Бащата кацна благополучно в Сидни и ще ти звънне по някое време. Ще ти изтрия мейла, за да не те спамят.
Поздрави и жив и здрав.
Zdraveite nadiavame se da ne ste ni zabravili ,zaedno posre6tnahme starata 2010 godina na hija sinanica.Nie vse o6te jivem v Paris kolkoto i da ne nie po sarce tozi grad ako imate minavane prez paris pi6ete
Здрасти, всъщност ние и тази нова година бяхме на Синаница. За разлика от предния път се събрахме около 25 човека и околностите заприличаха на алпийски полигон. Естествено Сашо и Евгени също бяха там и тази година имахме повече неща за традиционния импровизиран боб на 1-ви Януари. Поздрави.
Живи и здрави сме. Вкъщи сме си. Грузия се оказа доста по-турбулентна от примерно иракски Кюрдистан. Теди хариза малката си раница, малко дребни пари и малко дрехи (втора употреба) на грузинските крадци в замяна на няколко щипвания по гърлото, а след няколко дни аз бях обилно хранен с кхинкали и поен с домашна водка от мнителни грузински (по всяка вероятност) мафиоти, които между най-сърдечно поднесени тостове за здраве, за срещата ни, за щастието на децата и за спокойствието на мъртвите се мъчеха да си изяснят дали акцентът ми е ленинградски и въобще що за човек съм – малко след като най-пияният от тях нагъна калника на джипа в един дирек. Освен това разгледахме и някакви забележителности.
В Кюрдистан извадихме голям късмет с каменопад, достоен за книгата на Гинес. Започна 5 минути след като прекосихме подножието му и свърши след … час и половина. Станахме толкова прашни, че в Суран ни спря тайна полиция (скутери), които помислиха че сме прекосявали планините от посока Иран. След още няколко дни се върнахме в Турция, а сега сме в долината Сванети под южните склонове на Кавказ. Започнахме Грузия с летящ старт – тъй като спим при местните, в село Ушхвоанари присъствахме на 40 дни от кончината на брата на домакина ни. Изпихме много вино под връх Ушба и вече сме в Местиа. Над нас са 3000-5000 хилядници и времето е учудващо топло и безветрено. Над 2500 има сняг и по-нагоре е невъзможно да се качим с пустинната ни екипировка от Сирия и Йордания. Поздрави.
Намирам се в поредната несъществуваща държава – иракски Кюрдистан. Дохук е забележително модерен град с нови, шарени къщи под няколко стръмни северни склона, от които се изсипват два водопада. Наблизо се вижда и язовирна стена. За разлика от Сирия, кюрдите тук имат и вода и планини в изобилие, а природата е доста по-раздвижена и от жълтите анадолски пейзажи. Времето все още е за фланелка и джапанки, но поне сутрин и надвечер идването на есента се усеща. След днешната кратка забежка из планините около Амади (град, разположен като на тепсия върху един баир – на 80 км от Дохук) се очаква утре да заобиколим Мосул с благополучно пристигане в Ербил – древната столица. Единствените проблеми засега се свеждат до липсата на транспорт – придвижването става с таксита, които явно са свързани със структурите на властта, защото всеки им прави път. Днешният шофьор на връщане беше полицай, който се яхна на таксито малко след като свали униформата след работа.
След няколко дни в Дамаск и още толкова в Палмира сме на кюрдска територия – Камишли на самата турска граница. Започнах да говоря ужасно с дума арабски, дума турски и т.н., но така ме рабират по-добре. От другата страна на границата са Мардин и Хасанкеиф – два града, до които ми се ходеше oще когато работех в Истанбул преди 10 години. Близкосрочните планове за след това са в посока иракски Кюрдистан – Ербил и може би Сюлеймание, а тъй като и Грузия и Армения са в периферното ни полезрение, изглежда че ще се разходим и в тази посока. Прибирането (с всички закъснения) се очертава около Нова Година вместо средата на Ноември.
Хакнахме Петра (машината за събиране пари) – с комбинация от влизане по тъмно и заобикаляне на пазачите чрез спускане по каньон. Цената на билетите засега е 35 евро, но от 1 Ноември става 50/90 евро, което вече изобщо не ме интересува. В бъдеще ще спретна детайлна карта и инструкции за всеки гратисчия, който се заинтересува чрез имейл. За самият обект няма да пиша все още – може да се сравни само с броени руини в световен мащаб, но тълпите идват в повече. Бяхме 3 дни и в Уади Рам като преходите там имаха почти картографски характер. Не знам дали може да се очаква нещо в допълнение от Йордания, но общо-взето масовият конвейрен туризъм е разказал играта на отношението на местните към чужденците. Не съм се борил така настървено за цени от Виетнам. Както е тръгнало утре ще спим в доста по-спокойната и приветлива Сирия. Поздрави.
Ето какво се случи от последния път. Останахме няколко дни в Аман – град без особени забележителности, но с прекрасна атмосфера в по-незабележителните квартали по хълмовете, напомняща ми за Истанбул от преди 10 години – каквато днес вече е рядкост. После останахме 2 дни в оазиса Азрак – място красиво и зелено сред стотиците заобикалящи го километри пустиня, но имащо един голям недостатък – намира се на натоварен кръстопът за Саудитска Арабия и Ирак. После полежахме на Мъртво море и позяпахме кристали и сталактити от сол, а за да измием солта направихме здрава каньонщина в ждрелото на Уади Зарка Маин. Бяха ни нужни около 4 часа за 5-6 км и 500-600 метра денивелация, за да стигнем малко над морска височина.
Исках да напиша нещо за Дамаск (от необичайната поредица – красиви столици) и за човекът залесяващ склоновете над града, чиято мечта е да направи стадион в планината, както и за пазача-философ на Макхам ал Арбаин, но точно тогава спря тока, а интернетът дори и в арабския свят не работи на свещи. От тогава минаха 3-4 дни, а за това време човек пълни целия харддиск с нови впечатления, така че ще отделя повече време за всичко това в пътеписите. Минахме през Джебел ад Друз – планината на друзите (мюсюлманска секта), а друзите са приятни хора, които ходят облечени с черни потури, черни ризки и бели шапки и само понякога гледат по-строго. Болшинството от жените им са незабрадени. Планината е общо-взето цялата в черен базалт и въпреки, че е доста навътре в пустинята и само 1800 м. висока – през зимата побелява в сняг. Едва ли дори и в България стопът върви по-добре от Сирия, така че след като днес ни качи поредният доброжелател – полицейски автобус – стигнахме до Босра, където в едни тъмни катакомби се чу оплакване на чист български – “е сега някой ми бръкна в гъза”. Бяха група мотористи, на път за Египет. След още един стоп сме в Дара – на границата с Йордания – тук има нещо като малък подземен град и малък, разрушен амфитеатър. Следващото включване ще е от Йордания.
Здравей пиша за първи път тук надявам се да съм се ориенитрал правилно.Първо поклон за как да кажа невероятните пътувания които споделяш с нас.Следя ежеседмично.А забрави какво исках да кажа .А да
пи виждам че си истински фен на екзотичното и традиционалното ако имаш вузможност и нее късно посети “СУК”-а закрития пазар в Халеп.
Виждам черпилка е имало скоро! Жив и здрав на патерици и нека везните да накланят в твоя полза !
Поздрави. Ангел
Юри, Честит Рожден ден! Желаем ти много здраве, щастие, късмет, любов и сбъдване на всички мечти! С много обиче, Сашка и сие.
Отново сме в Сирия, от другата страна на билната граница. Без ливанския стрес, задръстванията и мръсотията, появяваща се на обриви по кожата. Влизайки в Сирия, съвсем без информация решихме да цъфнем в Блудан, а то се оказа планински курорт – наоколо се разхождат саудитстки богаташи с антураж от ханъми. Тръгнахме по улица, водеща нагоре и след няколко часа бяхме на плато (2000 м) над ресторантите, къщите и терасите с череши. След няколко връхчета се появихме в гръб на военните, а малко под тях отново срешнахме номади. Стотици черни и рунтави кози с размерите на малки крави пасат остатъците от бодли и храсти, а до шатрите около пътя номадите продават мед. Утре ще стигнем до Дамаск, ако не ни хрумне друга идея по пътя, но в крайна сметка май ще надделее желанието да бръкнем в тава с баклава. Поздрави.
След маронитско-християнските манастири в Бшаре и долината Кадиша, преминахме от другата страна на планината и сега сме в Баалбек. Кръстовете се смениха с жълти знамена с калашник над надписа Хизбула. Минахме по пътя, доставящ марихуана от Бекаа за Бейрут, но в посоката, в която местните се връщат с пари, така че военните иузобщо не проверяваха. В града всичко е спокойно, въпреки десетките ликове на мъченици-муджахедини и само хотелиерите агитират пред Хизбула за по-малко гърмежи по залез, че туристите се плашат. Храмът на Юпитер в центъра на града е с почти неистови измерения, а въпреки че Хизбула фигурира като терористична организация в доста списъци – те са единствените, които крепят реда в региона. Както пее Кондьо – нашата полиция ни пази.. и ни стриже и ни пази. Плановете са утре да стигнем до Бейрут. А чаят в пустинята ще оставим за Йордания или Сирия на връщане, въпреки че и в Ливан видяхме бедуини, които отначало помислихме за палестински бежанци.
Слушайки някакъв коментар по радиото, направо се чувствам обграден от “политици” и “артисти” комунисти , а ако приема, че Китай е комунистическа страна, параноята дето те кара да се обърнеш за да видиш кой ти диша във врата, идва от само себе си :0 Затова загърбвам
(колкото и опасно да е това) темата и заменям станцията с Лед Цепелин .
Е има ли още бедуини в тая страна , ще ходите ли да пиете по един чай към пустинята или маршрута е друг? Бъдете здрави!
Поздрави. Ангел
Преди няколко дни ходихме на “планина”, като единствената ни карта беше етикет от бутилка минерална вода със снимка на нещо подобно на Матерхорн. Стигнахме до село Дрекиш, но както предполагахме на 500 м.н.в. такива чудеса не се срещат. Затова вчера минахме границата с Ливан (южно от Тартус визите са безплатни) и се оказахме в Бшаре – еквивалент на нашия Боровец, тоест по-скоро Кедровец (Папмпорово на сирийски арабски е Бамборо). Днес след около 10 часов преход сме обратно в Бшаре, като качихме един съседен на Корнет ас Сауда (3000 м) връх, тъй като до първенецa на Ливан води път и няма никакъв чанч. След него опоскахме още 3-4 баира над 2800 и. и минавайки по билото в най-голямата жега стигнахме до превал с път, а от там хванахме стоп. Пътуването тръгна доста абсурно от самото начало, нямаме никаква система за придвижване, понякога се движим по 3-ма на мотор с всичките раници, а един от 3 стопа днес беше на предната броня на АТВ. В Тартус бяхме две вечери със запаления по транс-партита Мохамед и добре че има толкова изненади – иначе Сирия и Ливан изглеждат само като типично средиземноморски и почти европейски страни.
За успокоение – коляното се държи учудващо добре, от време на време понаболява, но вече не се подува.
Силвия, e поне вече знам как – само не знам кога се връщам.
Ачка – педерастията е като комунизма – красива на идея и много трудна за изпълнeние
Обади се като се върнеш
Желая ви късметлийско и здраво пътуване И ВНИМАВАЙТЕ ДА НЕ ИЗПУСНЕТЕ САПУНА , ЧЕ МОЖЕ ………. пък и да е хубаво : )
Поздрави, Ангел.
Пътувахме безпроблемно с изключение на това, че:
1) ни свърши нафтата малко преди Искендерун (турската е скъпа, а българска заредихме за последен път доста преди Пловдив)
2) слугата Акрам замина да търси нафта (без паспорт и телефон)
3) намерихме нафта от арабски тираджия
4) покарахме 5 км напред и после 5 км назад по магистралата (след като осъзнахме точка 2)
5) Акрам пристигна на мотор след още час с нова туба от 20 литра.
Сега сме в Алепо, видяхме цитаделата, разгледахме малко камъни, ходихме на плаж (на 200 км от Алепо в язовир Асад за 1 ден) и купихме сапун. Въпросът е дали сапунът е хубав и дали косата ми ще стане като тази на Теди или сапунът е лош и ще стане обратното. Ще докладваме.
Потегляме към Сирия. Първа спирка – Алепо.
Новината на деня (месеца? годината?) е изкачването на К2 от 44 годишния Кристиан Щангл. Там където съвсем скоро загинаха един швед и един българин и където Герлинде се отказа поради злополуката с шведа, успя за пръв път през 2010 лето човекът, който катери 8000-ниците от базов лагер в рамките на 1 ден (и Аконкагуа при 2700 м. денивелация за 4:30 или Еверест с 3500 м. за 16:30 часа). Е… К2 му отне 70 часа, но едва ли това е цяла вечност за баири от подобна категория. Не знам дали сме свидетели на нови измерения в алпинизма или просто на поредното постижението на някой, поемащ неподобаващи за смъртници рискове, но си мисля, че този човек трябва да го има по-дълго между нас.